Instanța

Curtea Europeană a Drepturilor Omului

Data

4 iulie 2023

Stat pârât

BGR

Concluzia

Inadmisibil

Rashid împotriva Bulgariei

Traducere în română AI

SECȚIA A TREIA

DECIZIE Cererea nr. 31239/11 Erdjan Yusein RASHID împotriva Bulgariei Curtea Europeană a Drepturilor Omului (Secția a treia), reunită la 4 iulie 2023 într-un comitet alcătuit din: Ioannis Ktistakis, președinte, Yonko Grozev, Andreas Zünd, judecători, și Olga Chernishova, grefier adjunct al secției, Având în vedere: cererea (nr. 31239/11) împotriva Bulgariei, introdusă în fața Curții în temeiul art. 34 din Convenția pentru apărarea drepturilor omului și a libertăților fundamentale („Convenția”), la 28 aprilie 2011, de cetățeanul bulgar dl Erdjan Yusein Rashid, născut în 1968 și care locuiește în orașul Kardzhali („reclamantul”), reprezentat de dl M. Ekimdzhiev și dna S. Stefanova, avocați care își exercită profesia în Plovdiv; decizia de a comunica plângerile privind accesul la o instanță și confiscarea bunurilor reclamantului ca fiind dobândite dintr-o activitate infracțională Guvernului bulgar („Guvernul”), reprezentat de agentul său, dna R. Nikolova, din Ministerul Justiției, precum și decizia de a declara cererea inadmisibilă în rest; observațiile părților; după ce a deliberat, a pronunțat următoarea decizie:

OBIECTUL CAUZEI

1. Obiectul cauzei îl constituie procedura judiciară care s-a încheiat cu confiscarea bunurilor reclamantului ca fiind dobândite dintr-o activitate infracțională. În 2004, reclamantul a fost condamnat pentru organizarea de pariuri ilegale, iar în 2006 Comisia pentru stabilirea bunurilor dobândite din activități infracționale (denumită în continuare „Comisia”) a inițiat împotriva sa o procedură în temeiul Legii din 2005 privind confiscarea în favoarea statului a bunurilor dobândite din activități infracționale (denumită în continuare „Legea din 2005”), a se vedea mai detaliat Todorov și alții c. Bulgariei, nr. 50705/11 și alte 6 cereri, §§ 90-103, 13 iulie 2021).

Prin hotărârea din 1 august 2008, Tribunalul Districtual Kardzhali a admis cererea Comisiei de confiscare și a dispus confiscarea bunurilor reclamantului, evaluate la 1.719.073 BGN, echivalentul a aproximativ 880.000 EUR. Reclamantul a declarat apel, dar nu a achitat taxa de stat datorată în acest scop, iar apelul nu a fost examinat pe fond; la 2 noiembrie 2010, procedura a fost definitiv încheiată. Taxa de stat în cauză, calculată în conformitate cu normele aplicabile, ca procent din valoarea acțiunii, era de 34.381 BGN (17.586 EUR). Reclamantul a depus o cerere de scutire, susținând că nu dispune de resurse financiare suficiente, însă instanțele de trei grade de jurisdicție, ultima fiind Curtea Supremă de Casație, au respins cererea sa. Instanțele au reținut că nu prezentase o declarație privind situația sa patrimonială, conform cerințelor art. 83 alin. 2 din Codul de procedură civilă. În plus, reclamantul deținea active substanțiale care fuseseră înghețate la începutul procedurii de confiscare, dar ar fi putut solicita ridicarea parțială a măsurilor pentru a putea plăti taxa – posibilitate prevăzută expres la art. 23 alin. 4 din Legea din 2005.

Reclamantul formulează o plângere în temeiul art. 6 § 1 din Convenție, potrivit căreia refuzul de a se pronunța asupra apelului împotriva hotărârii din 1 august 2008 constituie o încălcare a dreptului său de acces la o instanță. Acesta susține că taxa judiciară solicitată este excesiv de ridicată și imposibil de plătit și că abordarea instanțelor naționale în soluționarea cererii sale de scutire este inechitabilă. În plus, invocând art. 6 § 1 și art. 13 din Convenție și art. 1 din Protocolul nr. 1, reclamantul se plânge de confiscarea bunurilor sale, susținând în special că nu se dovedise în mod suficient că acestea fuseseră dobândite dintr-o activitate infracțională.

APRECIEREA CURȚII

4. Guvernul ridică o excepție cu privire la plângerea reclamantului privind refuzul accesului la o instanță, arătând că acesta nu a utilizat în mod corespunzător posibilitățile procedurale. Deși a depus o cerere de scutire, acesta nu a prezentat declarația privind situația sa patrimonială, ceea ce a făcut imposibilă examinarea cererii sale. În plus, nu a recurs la posibilitatea prevăzută la art. 23 alin. 4 din Legea din 2005 de a solicita ridicarea parțială a măsurilor asigurătorii asupra bunurilor sale; procedura prevăzută pentru o ipoteză similară, aceeași fiind utilizată de alți pârâți în procedurile de confiscare a bunurilor, astfel cum reiese din hotărârile instanțelor naționale prezentate de Guvern.

Reclamantul, la rândul său, susține că ar fi fost lipsit de sens să depună o declarație privind situația sa patrimonială, întrucât scopul procedurii de confiscare este de a verifica patrimoniul său. În plus, este nerezonabil să i se ceară să dispună de o parte din bunurile sale pentru a putea plăti taxa de stat.

Obiectul cauzei îl constituie accesul la procedura de apel, iar reclamantul susține că nu a fost în măsură să plătească taxa de stat aplicabilă (a se vedea, cu privire la limitările dreptului de acces la o instanță, Stanev c. Bulgariei [MC], nr. 36760/06, § 229, CEDO 2012, și Naït-Liman c. Elveției [MC], nr. 51357/07, § 115, 15 martie 2018). Reclamantul a avut posibilitatea de a solicita scutirea de la plata taxei, însă nu a respectat în mod adecvat această procedură. În special, deși a depus o cerere de scutire, nu a completat declarația privind situația patrimonială, cerută în temeiul legislației naționale, ceea ce a condus la respingerea cererii de către instanțele naționale. Reclamantul susține (a se vedea paragraful 5 de mai sus) că declarația este inutilă, întrucât scopul procedurii principale este de a verifica situația sa patrimonială. Curtea nu consideră acest argument pe deplin convingător. Deși este adevărat că scopul procedurii principale este de a verifica situația patrimonială a reclamantului, nu se susține că documentele din dosar conțineau informații cu privire la aceasta la momentul depunerii cererii sale de scutire. Având în vedere timpul scurs între începutul procedurii principale și cererea de scutire, solicitarea de informații actualizate nu pare nejustificată. Nu pare, de asemenea, rezonabil să se aștepte ca instanțele naționale să examineze întregul dosar pentru a decide cu privire la o chestiune procedurală. În plus, reclamantul nu dovedește că îndeplinirea obligației de a depune declarația necesară ar fi constituit o dificultate deosebită.

De asemenea, reclamantul ar fi putut, în mod alternativ, să solicite ridicarea parțială a măsurilor asigurătorii asupra bunurilor sale, impuse la începutul procedurii de confiscare. O astfel de posibilitate legală este prevăzută expres în Legea din 2005 (a se vedea paragraful 2 de mai sus), iar reclamantul, din nou, nu oferă nicio justificare pentru motivele pentru care nu a recurs la aceasta; nici nu susține că utilizarea procedurii în cauză ar fi fost deosebit de dificilă sau ineficientă. În același timp, pare, astfel cum arată Guvernul (a se vedea paragraful 4 de mai sus), că dispoziția art. 23 alin. 4 din Legea din 2005 a fost adoptată special pentru a rezolva situații similare celei în care s-a aflat reclamantul.

Pe scurt, limitările dreptului de acces la instanța de apel nu par să afecteze substanța dreptului și nici nu sunt disproporționate. Reclamantul nu a respectat cerințele formale pentru scutirea de la plata taxei de stat și nici nu s-a folosit de posibilitatea legală de a utiliza o parte din bunurile asupra cărora au fost impuse măsuri asigurătorii pentru a-și îndeplini această obligație.

Având în vedere cele de mai sus, nu este necesar să se examineze dacă taxa de stat pe care reclamantul a fost obligat să o plătească a fost excesiv de ridicată.

10.

Prin urmare, Curtea concluzionează că plângerea formulată în temeiul art. 6 § 1 din Convenție este vădit nefondată și trebuie respinsă în conformitate cu art. 35 §§ 3 (a) și 4 din Convenție.

11.

În ceea ce privește plângerea privind confiscarea bunurilor reclamantului ca fiind dobândite dintr-o activitate infracțională (a se vedea paragraful 3 de mai sus), aceasta ridică chestiuni numai în temeiul art. 1 din Protocolul nr. 1 (a se vedea Todorov și alții, citată mai sus, § 129).

12.

Guvernul arată că reclamantul nu a epuizat căile de recurs interne disponibile, întrucât nu a atacat în mod corespunzător hotărârea din 1 august 2008 prin care s-a dispus confiscarea (a se vedea paragraful 2 de mai sus).

13.

Curtea a statuat că, atunci când utilizează căile de recurs interne, reclamanții trebuie să respecte cerințele formale prevăzute de legislația națională (a se vedea, printre alte autorități, Vučković și alții c. Serbiei (excepție preliminară) [MC], nr. 17153/11 și alte 29 de cereri, § 72, 25 martie 2014). În prezenta cauză, Curtea a stabilit deja că reclamantul nu a respectat cerințele procedurale aplicabile potrivit dreptului intern (a se vedea paragraful 8 de mai sus) și, prin urmare, nu a utilizat în mod corespunzător calea de recurs de care dispunea, și anume apelul în fața instanței superioare.

14.

În consecință, plângerea privind confiscarea bunurilor reclamantului ca fiind dobândite dintr-o activitate infracțională trebuie respinsă în temeiul art. 35 §§ 1 și 4 din Convenție, pentru neepuizarea căilor de recurs interne. Pentru aceste motive, Curtea, în unanimitate, Declară cererea inadmisibilă. Redactată în limba engleză și comunicată în scris la 7 septembrie 2023. Olga Chernishova Ioannis Ktistakis Grefier adjunct Președinte

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ Жалба № 31239/11 Ерджан Юсеин РАШИД срещу България Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 04 юли 2023 г. като комитет в състав: Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis) , председател , Йонко Грозев, Андреас Зюнд (Andreas Zünd) , съдии , и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението, Като взе предвид: жалбата (№ 31239/11) срещу България, подадена в Съда съгласно чл, 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 28 април 2011 г. от българския гражданин г-н Ерджан Юсеин Рашид, роден през 1968 г. и живеещ в гр.

Кърджали („жалбоподателят“), представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив; решението за комуникиране на оплакванията за достъп до съд и конфискацията на имуществото на жалбоподателя, като придобито от престъпна дейност, на българското правителство („правителството“), представлявано от техния представител, г-жа Р. Николова, от Министерството на правосъдието, както и за обявяване на жалбата в останалата й част за недопустима; наблюденията на страните; След като проведе обсъждания, взе следното решение:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1 . Предмет на делото е съдебното производство, което приключва с отнемането на имущество на жалбоподателя, придобито от престъпна дейност. През 2004 г. жалбоподателят е осъден за организиране на незаконни залагания, а през 2006 г. Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (наричана по-долу „Комисията“) образува срещу него производство по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, от 2005 г. (наричан по-долу „Законът от 2005 г.“), вж. по-подробно Тодоров и други срещу България , № 50705/11 и 6 други, §§ 90-103, 13 юли 2021 г.). 2 . С решение от 1 август 2008 г. Окръжен съд - Кърджали уважава искането на Комисията за конфискация и постановява отнемане на имуществото на жалбоподателя, оценено на стойност 1 719 073 лв., което се равнява на около 880 000 евро.

Жалбоподателят обжалва, но не заплаща дължимата за тази цел държавна такса и въззивната жалба не е разгледана по същество; на 2 ноември 2010 г. производството е окончателно прекратено. Разглежданата държавна такса, изчислена в съответствие с приложимите правила, като процент от стойността на иска, е в размер на 34 381 л. (17 586 евро). Жалбоподателят подава молба за освобождаване, като заявява, че не разполага с достатъчно финансови средства, но съдилища на три съдебни инстанции, последната от които Върховният касационен съд, отхвърлят искането му. Съдилищата отбелязват, че той не е представил декларация за имущественото си състояние, съгласно изискванията на чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.

Освен това той притежава значителни активи, които са замразени в началото на конфискационното производство, но би могъл да поиска мерките да бъдат частично отменени, за да може да плати таксата – възможност, изрично предвидена в чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г. 3 . Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 6 § 1 от Конвенцията, че отказът за произнасяне по въззивната жалба срещу решението от 1 август 2008 г представлява нарушение на правото му на достъп до съд. Той твърди, че изискваната съдебна такса е прекомерно висока и невъзможна за плащане и че подходът на националните съдилища при произнасяне по молбата му за освобождаване е несправедлив. Освен това, позовавайки се на чл. 6 § 1 и 13 от Конвенцията и на чл.

1 от Протокол № 1, жалбоподателят се оплаква от конфискацията на имуществото си, като твърди по-специално, че не е било доказано в достатъчна степен, че същото е придобито от престъпна дейност.

ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА

4 . Правителството повдига възражение по отношение на оплакването на жалбоподателя за отказ на достъп до съд, като посочва, че той не е използвал правилно процесуалните възможности. Въпреки че е подал молба за освобождаване, той не е представил декларация за имущественото си състояние, което прави невъзможно разглеждането на молбата му. Освен това не е прибегнал до възможността по чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г. да поиска частична отмяна на обезпечителните мерки върху имуществото му; по процесуален ред, предвиден за аналогична хипотеза, като същият е използван от други ответници в производства за отнемане на имущество, видно от решенията на националните съдилища, представени от правителството.

5 . Жалбоподателят, от своя страна, твърди, че за него е било безсмислено да подава декларация за имущественото си състояние, тъй като целта на конфискационното производство е да се провери имуществото му. Освен това е неразумно да се очаква от него да се разпореди с част от имуществото си, за да може да заплати държавната такса. 6. Предмет на делото е достъпа до процедура за обжалване и жалбоподателят твърди, че не е бил в състояние да заплати съответната държавна такса (вж. относно ограниченията на правото на достъп до съд, Станев срещу България [GC], № 36760/06, § 229, ЕСПЧ 2012 и Naït-Liman v. Switzerland [GC], № 51357/07, § 115, 15 март 2018 г.). Жалбоподателят е имал възможност да поиска освобождаване от такса, но не е спазил надлежно този процесуален ред.

По-специално, въпреки че е подал молба за освобождаване, той не е попълнил декларацията, изисквана съгласно националното законодателство, относно имущественото състояние, което е довело до отхвърляне на молбата от националните съдилища. Жалбоподателят твърди (вж. параграф 5 по-горе), че декларацията е ненужна, тъй като целта на основното производство е да се проучи имущественото му състояние. Съдът не намира този аргумент за напълно убедителен. Макар да е вярно, че целта на основното производство е да се проучи имущественото състояние на жалбоподателя, не се твърди, че документите по делото съдържат информация за същото към момента на подаване на молбата му за освобождаване. Предвид изминалото време между началото на основното производство и молбата за освобождаване, изискването на актуална информация не изглежда необосновано.

Също така не изглежда основателно да се очаква, че националните съдилища ще проучат цялото дело, за да вземат решение по процесуален въпрос. Освен това жалбоподателят не доказва, че изпълнението на задължението за подаване на необходимата декларация е представлявало особена трудност. 7. Също така, жалбоподателят е могъл алтернативно да поиска частична отмяна на обезпечителните мерки върху имуществото му, наложени в началото на конфискационното производство. Такава правна възможност е изрично предвидена в Закона от 2005 г. (вж. параграф 2 по-горе) и жалбоподателят отново не предоставя обосновка за причините, поради които не е прибегнал до нея; нито твърди, че използването на разглежданата процедура би било особено трудно или неефективно.

В същото време изглежда, както посочва правителството (вж. параграф 4 по-горе), че разпоредбата на чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г. е специално приета за разрешаване на ситуации, аналогични на тази, в която се е намирал жалбоподателят. 8 . В обобщение, ограниченията на правото на достъп до въззивния съд не изглежда да засягат същността на правото, нито да са непропорционални. Жалбоподателят не е спазил формалните изисквания за освобождаване от заплащане на държавна такса, както и не е се е възползвал от правната възможност да използва част от имуществото, върху което са наложени обезпечителни мерки, за да изпълни това задължение. 9. С оглед на гореизложеното, не е необходимо да се разглежда дали държавната такса, която жалбоподателят е трябвало да заплати, е била прекомерно висока.

10. Поради това Съдът заключава, че оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията. 11. Що се отнася до оплакването за отнемане на имуществото на жалбоподателя като придобито от престъпна дейност (вж. параграф 3 по-горе), същото повдига въпроси само по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Тодоров и други , цитирано по-горе, § 129). 12. Правителството посочва, че жалбоподателят не е изчерпил наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е обжалвал надлежно решението от 1 август 2008 г., с което се постановява конфискация (вж. параграф 2 по-горе). 13. Съдът се е произнасял;, че когато използват вътрешноправни средства за защита, жалбоподателите трябва да спазват формалните изисквания съгласно националното законодателство (вж.

наред с други органи Vučković and Others v. Serbia (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, § 72, 25 март 2014 г.). В разглеждания случай Съдът вече е установил, че жалбоподателят не е спазил приложимите процесуални изисквания съгласно вътрешното право (вж. параграф 8 по-горе) и по този начин не е използвал правилно средството за правна защита, с което разполага, а именно обжалване пред по-горестоящия съд. 14. Съответно оплакването относно отнемането на имуществото на жалбоподателя, като придобито от престъпна дейност, трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. По тези съображения Съдът единодушно Обявява жалбата за недопустима.

Съставено на английски език и изпратено писмено уведомление на 07 септември 2023 г. Олга Чернишова Йоанис Ктистакис Заместник-секретар Председател