- Instanța
- Curtea Europeană a Drepturilor Omului
- Data
- 11 iunie 2020
- Stat pârât
- BGR
- Articole
- Articolul 1, Articolul 1 din Protocolul 1
- Concluzia
- Încălcare — Articolul 1 din Protocolul 1
Ugrinova și Sakazova împotriva Bulgariei
Traducere în română AI
1 SECȚIA A CINCEA
2 CAUZA 3 „UGRINOVA ȘI SAKAZOVA c. BULGARIEI” 4 (Cererea nr. 50626/11)
5 HOTĂRÂRE
6 STRASBOURG
7 11 iunie 2020 8 Această hotărâre este definitivă, dar poate fi supusă unor modificări redacționale.
9 În cauza „Ugrinova și Sakazova c. Bulgariei”, 10 Curtea Europeană a Drepturilor Omului (Secția a cincea), reunită în Comitet compus din: 11 Ganna Yudkivska, 12 Președintă, 13 Yonko Grozev, 14 Lado Chanturia, 15 judecători, 16 și Victor Soloveytchik, 17 Grefier adjunct al secției, 18 Cu privire la: 19 cererea introdusă împotriva Republicii Bulgaria la Curte, în temeiul articolului 34 din Convenția pentru apărarea drepturilor omului și a libertăților fundamentale („Convenția”), de doi cetățeni bulgari, doamna Mimi Kostadinova Ugrinova și doamna Radka Kostova Sakazova („reclamantele”), la 30 iulie 2011; 20 decizia de a notifica Guvernul bulgar („Guvernul”) cu privire la cerere, care se referă la imposibilitatea reclamantelor de a se folosi pașnic de bunul lor, în urma neexecutării de către autorități a hotărârii definitive pronunțate în favoarea acestora; 21 observațiile părților; 22 După deliberări în camera de consiliu, la 24 martie 2020, 23 Pronunță prezenta hotărâre, adoptată la aceeași dată:
24 INTRODUCERE
25 Cauza privește neexecutarea prelungită a unei hotărâri definitive pronunțate în favoarea reclamantelor împotriva unei persoane private, terț în procedură.
26 ÎN FAPT
27
Reclamantele s-au născut în 1926 și, respectiv, 1923, și au locuit în Varna. Acestea au decedat în 2015 și, respectiv, în 2016. Moștenitorii lor, și anume G. Ugrinov, K. Ugrinov și M. Gheorghieva, precum și K. Sakazov și B. Sakazov, și-au exprimat dorința de a continua procedura în locul lor. 28
Guvernul a fost reprezentat de agenta sa, doamna V. Hristova, de la Ministerul Justiției. 29 Circumstanțele cauzei 30
Faptele cauzei, astfel cum au fost prezentate de reclamante și necontestate de Guvern, pot fi rezumate după cum urmează. 31
Prin decizia din 1992, autoritățile locale au restituit reclamantelor în comun un bun imobil (o parcelă cu o casă mică pe ea), în temeiul unei legi de restituire nou-adoptate ( 32 Legea privind restituirea proprietății asupra imobilelor naționalizate din 1992 33 ). În august 1993, primarul Varnei a dispus persoanelor care, la momentul respectiv, locuiau în acest imobil, să îl elibereze și să demoleze construcția (o altă casă mai mare cu piscină și gard solid), pe care o construiseră ilegal pe acesta. Una dintre persoanele afectate, P. Ț., a inițiat o procedură judiciară de reexaminare, contestând dispoziția primarului. La 3 noiembrie 1995, Tribunalul Districtual Varna a respins contestația printr-o hotărâre definitivă. Încercarea lui P. Ț. de a redeschide procedura a fost respinsă de Curtea Administrativă Supremă în 1997. 34
La 5 iunie 2002, prin hotărârea sa definitivă, Curtea Supremă de Casație („CSC”) a menținut hotărârea instanței inferioare din 29 noiembrie 2000, în care Tribunalul Districtual Varna, pronunțându-se asupra acțiunii în revendicare introduse între timp de reclamante împotriva lui P. Ț., a obligat-o pe aceasta din urmă să predea imobilul (a se vedea paragraful 4 de mai sus) reclamantelor, precum și să oprească construirea pe parcelă și să demoleze ceea ce construise deja acolo. 35
Tribunalul Districtual Varna a emis un titlu executoriu reclamantelor la 12 septembrie 2002, în temeiul hotărârii CSC din 5 iunie 2002. Acestea s-au adresat executorului judecătoresc cu o cerere ca acesta să execute hotărârea definitivă. 36
La 23 iulie 2003, executorul judecătoresc a refuzat să predea imobilul reclamantelor, considerând că respectiva construcție ridicată pe acesta de P. Ț. ar putea fi potențial supusă legalizării. La o dată nespecificată, reclamantele au contestat în instanță acest refuz. La 4 decembrie 2003, Tribunalul Districtual Varna, prin hotărâre definitivă, a stabilit că reclamantele aveau dreptul la executare silită, în temeiul hotărârii definitive din 2002. În plus, instanța a anulat refuzul executorului judecătoresc privind executarea silită și a dispus că acesta era obligat să predea imobilul reclamantelor și să se ocupe de demolarea construcțiilor ilegale. 37
Executorul judecătoresc a fixat predarea imobilului către reclamante pentru 31 martie 2004. Ca urmare a deficiențelor în citarea debitorului, predarea a fost amânată de două ori, respectiv pentru 28 aprilie 2004 și 21 mai 2004. La 29 noiembrie 2004, o rudă a primei reclamante, acționând în numele acesteia, a cerut executorului judecătoresc să fixeze o dată pentru predarea imobilului către reclamante. Întrucât predarea imobilului nu a avut loc, în 2006, reclamantele au contestat în instanță acțiunile ineficiente ale executorului judecătoresc. La 23 mai 2007, Tribunalul Districtual Varna a constatat că executorul judecătoresc (în acest caz, executor judecătoresc de stat) nu a întreprins, în mod ilegal, acțiuni și l-a obligat să le întreprindă, pentru a executa hotărârea definitivă în favoarea reclamantelor. 38
Executorul judecătoresc a stabilit alte două date pentru predarea imobilului către reclamante, respectiv 29 decembrie 2007 și 22 iulie 2008, dar fără succes. În consecință, reclamantele au scris la diverse autorități, inclusiv Consiliului de Miniștri și Inspectoratului de pe lângă Consiliul Superior al Magistraturii, plângându-se de inacțiunea executorului judecătoresc și de imposibilitatea lor de a-și recupera bunul. Instituțiile au confirmat succesiunea evenimentelor în cauza reclamantelor și le-au informat că trebuie să se adreseze executorului judecătoresc cu privire la toate chestiunile legate de executare. 39
Între timp, încercările lui P. Ț. de a legaliza construcțiile pe care le ridicase pe imobilul reclamantelor au fost fără succes. 40
Reclamantele au inițiat o procedură judiciară în 2010, cerând Tribunalului Districtual Varna să interpreteze cu exactitate care dintre construcțiile ridicate ilegal P. Ț. era obligat să le demoleze, în temeiul hotărârii pronunțate în favoarea lor în 2002. Instanța a observat, mai întâi, că hotărârea din 2002 nu fusese executată. Apoi a constatat că clădirile care făceau obiectul ordinului de demolare erau precizate și identificate într-un raport de expertiză din 1998, dar această caracterizare nu era precizată în hotărârea din 2002. Prin urmare, instanța a admis cererea și a indicat în mod expres clădirile în cauză prin hotărârea din 31 martie 2010. CSC nu a admis recursul în casație introdus de P. Ț., prin hotărârea sa definitivă din 1 februarie 2011. 41
La data de octombrie 2019, hotărârea definitivă din 2002 pronunțată în favoarea reclamantelor nu a fost executată.
42 CADRUL JURIDIC ȘI PRACTICA APLICABILE
43
Persoana care beneficiază de o hotărâre pronunțată în favoarea sa poate ataca, la tribunalul districtual competent, refuzul executorului judecătoresc de a efectua o acțiune solicitată de aceasta sau decizia executorului judecătoresc de a înceta sau suspenda procedura de executare (articolul 332 din Codul de procedură civilă din 1952, reprodus la articolul 435 din Codul de procedură civilă din 2007). Hotărârea instanței asupra acestor cereri este definitivă. 44
Atunci când debitorul datorează o acțiune nesusceptibilă de substituire, care depinde exclusiv de propria sa bunăvoință, executorul judecătoresc, la cererea creditorului, îl obligă pe debitor să efectueze această acțiune, prin aplicarea unei amenzi de până la 100 de euro (EUR). În cazul în care debitorul nu acționează, executorul judecătoresc îl poate amenda în mod repetat cu noi amenzi în același cuantum (articolul 527 din Codul de procedură civilă din 2007). 45
Poliția este obligată să acorde sprijin executorilor judecătorești atunci când întâmpină obstacole la îndeplinirea atribuțiilor lor. Instituțiile de stat, municipalitățile și alte organizații sunt, de asemenea, obligate să acorde sprijin executorilor judecătorești la îndeplinirea atribuțiilor lor (articolul 328 din Codul de procedură civilă din 1952, reprodus la articolul 431 46 § 2 din Codul din 2007).
47 ÎN DREPT
48 Cu privire la poziția moștenitorilor reclamantelor 49
Ambele reclamante au decedat după introducerea cererii, iar moștenitorii lor respectivi și-au exprimat dorința de a menține cererea. Constatând că moștenitorii reclamantelor au un interes patrimonial cu privire la bunul reclamantelor, Curtea consideră că aceștia au dreptul de a continua cererea. Prin urmare, Curtea va continua examinarea cauzei la cererea moștenitorilor.
50 CU PRIVIRE LA PRETINSA ÎNCĂLCARE A ART. 1 DIN PROTOCOLUL NR. 1 LA CONVENȚIE
51
Reclamantele s-au plâns că le-a fost refuzată folosirea pașnică a bunului lor deja restituit, ca urmare a neexecutării de către autorități a hotărârii definitive pronunțate în favoarea lor de Curtea Supremă de Casație la 5 iunie 2002. Acestea s-au întemeiat pe articolul 1 din Protocolul nr. 1 la Convenție, care prevede: 52 „Orice persoană fizică sau juridică are dreptul la respectarea bunurilor sale. Nimeni nu poate fi lipsit de bunurile sale decât pentru cauză de utilitate publică și în condițiile prevăzute de lege și de principiile generale ale dreptului internațional. 53 Dispozițiile precedente nu aduc atingere dreptului statelor de a adopta legile pe care le consideră necesare pentru a reglementa folosința bunurilor conform interesului general sau pentru a asigura plata impozitelor ori a altor contribuții, sau a amenzilor.” 54 Argumentele părților 55
Guvernul nu a prezentat observații cu privire la admisibilitate sau fond. 56
Reclamantele au afirmat că au fost lipsite, timp de mulți ani, de posibilitatea de a se folosi pașnic de bunul lor, ca urmare a imposibilității autorităților respective de a duce la îndeplinire hotărârea definitivă pronunțată în favoarea lor. 57 B. Cu privire la admisibilitate 58
Curtea observă că cererea nu este nici vădit nefondată, nici inadmisibilă pentru alte motive enumerate la articolul 35 din Convenție. Prin urmare, trebuie declarată admisibilă. 59 C. Cu privire la fond 60
Curtea a stabilit deja principiile referitoare la pretinsa încălcare a dreptului de proprietate al reclamantelor, ca urmare a imposibilității statului de a asigura executarea unei hotărâri definitive pronunțate în favoarea reclamantelor împotriva unei părți private (a se vedea 61 Kotov c. Rusiei 62 [MC], nr. 54522/00, § 90, cu trimiterile ulterioare, 3 aprilie 2012, 63 Ciubotaru și alții c. Moldovei 64 , nr. 65 37763/04 și alte 4, § 50, 27 ianuarie 2009, și 66 Fuklev c. Ucrainei 67 , nr. 71186/01, §§ 90-91, 7 iunie 2005). 68
În prezenta cauză, Curtea observă că procedura de executare a hotărârii pronunțate în favoarea reclamantelor este în curs încă de la sfârșitul anului 2002, când reclamantele au obținut titlul executoriu și s-au adresat executorului judecătoresc, cerându-i să execute hotărârea. Nu se poate spune că lipsa executării silite ar fi imputabilă reclamantelor, care au cerut, în mod repetat, executorului judecătoresc să execute hotărârea. Atunci când executorul judecătoresc a omis în mod repetat să acționeze sau a refuzat explicit să facă acest lucru, ele i-au contestat inacțiunea în două proceduri judiciare separate. La sfârșitul acestor proceduri, instanțele au statuat că executorul judecătoresc era obligat să execute hotărârea și i-au ordonat să întreprindă măsurile necesare pentru executarea acesteia (a se vedea paragrafele 7 și 8 de mai sus). 69
Independent de aceste hotărâri judecătorești suplimentare, executorul judecătoresc fie a rămas inactiv în cea mai mare parte a timpului, fixând prea puține date timp de cinci ani pentru predarea imobilului către reclamante, fie nu l-a citat pe debitor în mod corespunzător (a se vedea paragrafele 8 și 9 de mai sus). De asemenea, executorul judecătoresc nu a întreprins niciun demers pentru a asigura înlăturarea de către debitor a construcției ridicate ilegal, deși acesta era unul dintre obligațiile acestuia din urmă, în temeiul hotărârii naționale definitive pronunțate în favoarea reclamantelor (a se vedea paragraful 5 de mai sus). 70
Curtea observă, de asemenea, că, deși executorul judecătoresc are dreptul, potrivit legislației naționale, de a amenda în mod repetat debitorul care nu execută și de a solicita intervenția poliției drept mijloc de constrângere a celui care datorează executarea (a se vedea paragrafele 14 și 15 de mai sus), acesta nu a aplicat sancțiuni în niciun moment, în pofida obstrucționării continue a executării hotărârii de către debitor. Acest lucru îi permite, în fapt, debitorului – timp de șaptesprezece ani – să ignore hotărârea și obligațiile sale ce decurg din această hotărâre. 71
În aceste circumstanțe, Curtea constată că, din cauza imposibilității executorului judecătoresc de a întreprinde măsuri adecvate și suficiente pentru a asigura executarea hotărârii pronunțate în favoarea reclamantelor, acestea și, ulterior, moștenitorii lor, nu au reușit să se folosească de bunul lor. Modul în care s-a desfășurat procedura de executare, durata sa totală și incertitudinea în care au fost lăsate reclamantele și moștenitorii lor încalcă „justul echilibru” care trebuie atins între interesul public și necesitatea de a apăra dreptul reclamantelor la folosirea pașnică a proprietății (a se compara cu 72 Fuklev 73 , § 93, și 74 Ciubotaru 75 , § 51, ambele citate mai sus). 76
În consecință, a fost încălcat articolul 1 din Protocolul nr. 1 la Convenție.
77 APLICAREA ARTICOLULUI 41 DIN CONVENȚIE
78
Articolul 41 din Convenție prevede: 79 „Dacă Curtea declară că a avut loc o încălcare a Convenției sau a protocoalelor sale și dacă dreptul intern al înaltei părți contractante respective nu permite decât o înlăturare incompletă a consecințelor acestei încălcări, Curtea acordă părții lezate, dacă este cazul, o satisfacție echitabilă.” 80 A. Prejudiciul 81
Moștenitorii reclamantelor pretind 260 000 de euro cu titlu de prejudiciu material pe care l-au suferit ca urmare a imposibilității înaintașelor lor, reclamantele, de a folosi, exploata sau dispune de bunul lor într-unul dintre cele mai noi cartiere din Varna. Aceștia susțin că reclamantele nu au fost în măsură să folosească ori să dispună de bun sau să îl exploateze altfel pentru profit, din cauza debitorului care a continuat să îl locuiască ilegal. Aceștia solicită, de asemenea, o despăgubire pentru prejudiciul moral, în cuantumul stabilit de Curte. 82
Guvernul a făcut observații cu privire la pretenția privind satisfacția echitabilă. În special, contestă pretenția privind prejudiciul material, afirmând că suma solicitată nu este legată de pretinsa încălcare a Convenției și că este nedovedită și nejustificată. În ceea ce privește pretenția privind prejudiciul moral, Guvernul consideră că despăgubirea nu trebuie să depășească suma acordată de Curte în cauze comparabile. În plus, în cazul în care Curtea constată o încălcare a Convenției, despăgubirea trebuie să fie strict pentru încălcarea constatată și trebuie să corespundă standardului de viață din țară. 83
Curtea consideră că reclamantele au suferit un prejudiciu material și moral ca urmare a încălcării constatate. 84
În ceea ce privește pierderile materiale, Curtea a admis anterior că calculul exact al sumelor necesare pentru o despăgubire deplină pentru pierderile pecuniare suferite de reclamanți poate fi împiedicat de caracterul incert inerent prejudiciului care decurge din încălcare (a se vedea, printre altele, 85 Velkova c. Bulgariei 86 , nr. 1849/08, § 59, 13 iulie 2017). În plus, în cazul în care una sau mai multe categorii de prejudicii nu pot fi calculate cu exactitate sau în cazul în care distincția dintre prejudiciul material și cel moral se dovedește dificilă, Curtea poate decide să facă o apreciere globală pe baza echității (a se vedea 87 Comingersoll SA c. Portugaliei 88 [MC], nr. 35382/97, § 29, CEDO 2000 89 ‑ 90 IV, și 91 East West Alliance Limited c. Ucrainei 92 , nr. 19336/04, § 253, 23 ianuarie 2014). 93
Având în vedere incertitudinea și dificultățile în a determina modul în care reclamantele ar fi putut folosi bunul, dacă încălcarea nu ar fi avut loc, Curtea decide să acorde o sumă globală pentru prejudiciu material și moral. Prin urmare, hotărând pe baza unei decizii echitabile, Curtea acordă în total 25 000 de euro cu titlu de prejudiciu material și moral, plus orice impozit care ar putea fi datorat, această sumă urmând să fie împărțită între moștenitorii reclamantelor, în funcție de cotele lor succesorale. 94
Curtea subliniază că hotărârea de mai sus a fost luată având în vedere obligația neîndeplinită a autorităților de a executa hotărârea definitivă din 5 iunie 2002, pentru care se pare că nu există obstacole valabile. 95 B. Cheltuieli și costuri 96
Moștenitorii reclamantelor solicită suplimentar o despăgubire pentru cheltuieli. În special, aceștia invită Curtea să le acorde o sumă conform practicii sale obișnuite în cauze comparabile, având în vedere că reclamantele nu au păstrat documente care să dovedească astfel de cheltuieli efectuate de-a lungul anilor. 97
Guvernul invită Curtea să nu acorde nimic cu privire la cheltuieli și costuri, în condițiile în care nu au fost prezentate documente care să dovedească astfel de cheltuieli. 98
Curtea consideră că, în lipsa oricăror dovezi privind cheltuielile și costurile efectuate, nu trebuie să acorde despăgubiri la acest capitol. 99 PENTRU ACESTE MOTIVE, CURTEA, ÎN UNANIMITATE, 100 Declară 101 că moștenitorii reclamantelor au dreptul să continue cererea; 102 Declară 103 cererea admisibilă; 104 Hotărăște 105 că a fost încălcat articolul 1 din Protocolul nr. 1 la Convenție; 106 Hotărăște 107 (a) 108 că, în termen de trei luni, Statul pârât trebuie să plătească în mod solidar moștenitorilor reclamantelor următoarea sumă, care urmează să fie împărțită între aceștia, în funcție de cotele lor succesorale, și să fie convertită în leva bulgară la cursul aplicabil la data plății: 109 25 110 000 de euro (douăzeci și cinci de mii de euro), plus orice impozit care ar putea fi datorat, cu titlu de prejudiciu material și moral; 111 (b) 112 că, de la expirarea termenului menționat mai sus de trei luni și până la data plății, asupra sumei menționate mai sus va fi aplicată o dobândă simplă, la o rată egală cu rata dobânzii facilității de împrumut marginal practicată de Banca Centrală Europeană pe perioada respectivă, majorată cu trei puncte procentuale; 113 Respinge restul cererii de satisfacție echitabilă. 114 Redactată în limba engleză și pronunțată în scris la 11 iunie 2020, în conformitate cu articolul 77 §§ 2 și 3 din Regulamentul Curții. 115 Victor Soloveytchik 116 Ganna Yudkivska 117 Grefier adjunct 118 Președintă
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „УГРИНОВА И САКЪЗОВА срещу БЪЛГАРИЯ“ (Жалба No. 50626/11)
СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ 11 юни 2020 г. Това съдебно решение е окончателно, но може да бъде обект на редакционни промени.
По делото „Угринова и Сакъзова срещу България“ Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като Комитет, в състав: Гана Юдковска, Председател, Йонко Грозев, Ладо Чантурия, съдии, и Виктор Соловейчик, Зам.-регистратор на отделение, Относно: жалба срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-жа Мими Костадинова Угринова и г-жа Радка Костова Сакъзова („жалбоподателите“) на 30 юли 2011 г. решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“) за жалбата, която се отнася до неспособността на жалбоподателите да ползват мирно собствеността си в резултат на неуспеха на властите да изпълнят окончателното решение в тяхна полза; становищата на страните; След закрито заседание на 24 март 2020 г., Постановява следното съдебно решение, прието на същата дата: ВЪВЕДЕНИЕ Случаят се отнася до продължителното неизпълнение на окончателно решение в полза на жалбоподателите срещу частно лице- трета страна.
ФАКТИТЕ 1. Жалбоподателите са родени съответно през 1926 и 1923 г. и са живели във Варна. Те са починали, съответно през 2015 и 2016 година. Техните наследници, а именно Г. Угринов, К. Угринов и М. Георгиева, както и К. Саказов и Б. Саказов, изразиха желание да продължат производството вместо тях. 2. Правителството беше представлявано от своя агент г-жа В. Христова от Министерството на правосъдието. Обстоятелствата по делото 3. Фактите по случая, както са представени от жалбоподателите и не са оспорени от Правителството, могат да бъдат обобщени по следния начин.
4. С решение от 1992 г. местните власти реституират недвижим имот (парцел с малка къща върху него) на жалбоподателите съвместно съгласно новоприет закон за реституция ( Закон за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти от 1992 г. ). През август 1993 г. кметът на Варна разпорежда на хората, които по това време обитават този имот, да го освободят и да съборят постройката (друга по-голяма къща с плувен басейн и солидна ограда), която са построили незаконно върху него. Едно от засегнатите лица, П. Ц., завежда съдебно производство за преразглеждане, оспорвайки разпореждането на кмета. На 3 ноември 1995 г. Варненският районен съд отхвърля оспорването с окончателно решение.
Опитът на П. Ц. за възобновяване на производството е отхвърлен от Върховния административен съд през 1997 г. 5. На 5 юни 2002 г. с окончателно решение Върховният касационен съд (ВКС) потвърждава решението на съда от долна инстанция от 29 ноември 2000 г., в което Варненският районен съд, произнасяйки се по ревандикационния иск, предявен междувременно от жалбоподателите срещу П.Ц., е наредил последния да предаде имота (вижте параграф 4 по-горе) на жалбоподателите, както и да спре строителството върху парцела и да събори това, което вече е построил там. 6. Варненският окръжен съд издава изпълнителен лист на жалбоподателите на 12 септември 2002 г. въз основа на решението на ВКС от 5 юни 2002 г. Те се обръщат към съдебния изпълнител с искане той да изпълни окончателното решение.
7. На 23 юли 2003 г. съдебният изпълнител отказва да предаде имота на жалбоподателите, тъй като счита, че постройката изградена върху него от П. Ц. потенциално подлежи на узаконяване. На неуточнена дата жалбоподателите оспорват този отказ в съда. На 4 декември 2003 г. Варненският районен съд с окончателно решение постановява, че на жалбоподателите се дължи принудителното изпълнение въз основа на окончателното решение от 2002 г. Освен това съдът отменя отказа на съдебния изпълнител за принудително изпълнение и постановява, че той е длъжен да предаде имота на жалбоподателите и да се погрижи за събарянето на незаконните постройки.
8. Съдебният изпълнител насрочва предаването на имота на жалбоподателите за 31 март 2004 г. В резултат на пропуски в призоваването на длъжника предаването е отложено два пъти, съответно за 28 април 2004 г. и 21 май 2004 г. На 29 ноември 2004 г. роднина на първия жалбоподател, действаща от нейно име, иска от съдебния изпълнител да насрочи дата за предаване на имота на жалбоподателите. Тъй като предаване на имота не се осъществява, през 2006 г. жалбоподателите оспорват в съда неефективните действия на съдебния изпълнител. На 23 май 2007 г. Варненският районен съд установява, че съдебният изпълнител (в този случай държавен съдебен изпълнител) неправомерно не е предприел действия и му е наредил да ги предприеме, за да изпълни окончателното решение в полза на жалбоподателите.
9. Съдебният изпълнител насрочва още две дати за предаване на имота на жалбоподателите, съответно за 29 декември 2007 г. и 22 юли 2008 г., но без успех. Вследствие на това жалбоподателите пишат до различни органи, включително Министерския съвет и Инспектората към Висшия съдебен съвет, като се оплакват от бездействието на съдебния изпълнител и от невъзможността им да възстановят имуществото си. Институциите потвърждават последователността на събитията по делото на жалбоподателите и ги информират, че трябва да се обръщат към съдебния изпълнител по всички въпроси, свързани с изпълнението. 10. Междувременно, опитите на П. Ц да узакони постройките, които е построил върху имота на жалбоподателите, са били неуспешни.
11. Жалбоподателите завеждат съдебно производство през 2010 г., като искат от Варненския районен съд да тълкува точно кои незаконно изградени постройки П. Ц. е длъжен да събори, съгласно решението в тяхна полза от 2002 г. Съдът първо отбеляза, че съдебното решение от 2002 г. не е изпълнено. След това установява, че сградите, предмет на заповедта за събаряне, са уточнени и идентифицирани в експертен доклад от 1998 г., но тази характеристика не е уточнена в решението от 2002 г. Поради това съдът разрешава искането и изрично посочва въпросните сгради в решение от 31 март 2010 г. ВКС не допуска касационната жалба, подадена от П. Ц. с окончателно решение от 1 февруари 2011 г. 12. Към октомври 2019 г., окончателното решение от 2002 г. в полза на жалбоподателите не е изпълнено.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА
13. Лице с решение в негова полза може да обжалва пред съответния окръжен съд отказ на съдебния изпълнител да извърши искано от това лице действие или решение на съдебния изпълнител да прекрати или спре изпълнителното производство (член 332 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., възпроизведено в член 435 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.). Решението на съда по такива искове е окончателно. 14. Когато длъжникът дължи незаменимо действие, което зависи изключително от неговата собствена добра воля, съдебният изпълнител при поискване от кредитора принуждава длъжника да извърши това действие, като му наложи глоба до 100 евро (EUR). Ако длъжникът не предприеме действия, съдебният изпълнител може да го глобява многократно с нови глоби в същия размер (член 527 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.).
15. Полицията е длъжна да съдейства на съдебните изпълнители, когато срещат препятствия при изпълнението на своите задължения. Държавните институции, общините и други организации също са длъжни да съдействат на съдебните изпълнители при изпълнението на техните задължения (член 328 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., възпроизведен в член 431 § 2 от Кодекса от 2007 г.). ЗАКОНЪТ Позиция на наследниците на жалбоподателите 16. И двамата жалбоподатели са починали след подаване на жалбата, а съответните им наследници са изразили желание да поддържат жалбата. Установявайки, че наследниците на жалбоподателите имат имуществен интерес по отношение на имота на жалбоподателите, Съдът намира, че те имат право да продължат жалбата.
Следователно Съдът ще продължи да разглежда случая по искане на наследниците. ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 от Протокол № 1 към КОНВЕНЦИЯТА 17. Жалбоподателите се оплакват, че им е отказано мирното ползване на вече реституираната им собственост в резултат на неуспеха на властите да изпълнят окончателното решение в тяхна полза, постановено от Върховния касационен съд на 5 юни 2002 г. Те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи: „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“ Становища на страните 18. Правителството не представя становище по допустимостта или съществото. 19. Жалбоподателите заявяват, че им е отнета възможността да ползват мирно своите имоти в продължение на много години в резултат на неспособността на съответните органи да доведат до изпълнение на окончателното решение в тяхна полза. Б. По допустимост 20. Съдът отбелязва, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима по други основания, изброени в член 35 от Конвенцията.
Следователно трябва да бъде обявена за допустима. В. По същество 21. Съдът вече е установил принципите, свързани с твърдяното нарушение на правото на собственост на жалбоподателите поради неспособността на държавата да осигури изпълнението на окончателно решение, постановено в полза на жалбоподателите срещу частна страна (вижте Котов срещу Русия [GC], № 54522/00, § 90 с допълнителна препратка, 3 април 2012 г., Чеборати и други срещу Молдова , № 37763/04 и 4 други, § 50, 27 януари 2009 г., и Фуклев срещу Украйна , № 71186/01, §§ 90-91, 7 юни 2005 г.). 22. В конкретния случай Съдът отбелязва, че производството по изпълнение на съдебното решение в полза на жалбоподателите е в ход от края на 2002 г., когато жалбоподателите са получили изпълнителен лист и са се обърнали към съдебния изпълнител с искане той да изпълни решението.
Не може да се каже, че липсата на принудително изпълнение се дължи на жалбоподателите, които многократно след това са искали от съдебния изпълнител да изпълни съдебното решение. Когато съдебният изпълнител многократно не е предприемал действия или изрично е отказвал да предприеме такива, те са оспорили бездействието му в две отделни съдебни производства. В края на тези производства съдилищата постановяват, че съдебният изпълнител е длъжен да изпълни съдебното решение и му нареждат да предприеме необходимите мерки за неговото изпълнение (вижте Параграфи 7 и 8 по-горе). 23. Независимо от тези допълнителни съдебни решения, съдебният изпълнител или остава бездействащ през повечето време, като насрочва твърде малко дати за срок от пет години за предаване на имота на жалбоподателите, или изобщо не призовава длъжника правилно (вижте параграфи 8 и 9 по-горе).
Съдебният изпълнител също така не предприема никакви стъпки за гарантиране на това, че длъжникът премахва незаконно построената постройка, въпреки че това е било част от задълженията на последния съгласно окончателното национално съдебно решение в полза на жалбоподателите (вижте параграф 5 по-горе). 24. Съдът отбелязва също и че, въпреки че съдебният изпълнител има право съгласно националното законодателство многократно да глобява неизпълняващия длъжник и да търси участието на полицията като средство за принуда за този, който дължи изпълнение (вижте параграфи 14 и 15 по-горе), той не налага санкции в нито един момент, въпреки продължаващото възпрепятстване на изпълнението на съдебното решение от страна на длъжника.
Това фактически позволява на длъжника - вече седемнадесет години - да игнорира съдебното решение и своите задължения, произтичащи от това решение. 25. При тези обстоятелства Съдът намира, че поради невъзможността на съдебния изпълнител да предприеме адекватни и достатъчни мерки за осигуряване изпълнението на съдебното решение в полза на жалбоподателите, те, и впоследствие техните наследници, не са успели да се ползват от собствеността си. Начинът, по който е проведено изпълнителното производство, неговата обща продължителност и несигурността, в която жалбоподателите и техните наследници са оставени, нарушават „справедливия баланс“, който трябва да бъде постигнат между обществения интерес и необходимостта от защита правото на жалбоподателите за мирно ползване на собственост (сравнете с Фуклев , § 93 и Чеборати , § 51, и двете цитирани по-горе).
26. Съответно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
27. Член 41 от Конвенцията предвижда: „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“ А. Вреда 28. Наследниците на жалбоподателите претендират 260 000 евро по отношение на имуществените вреди, които са претърпели в резултат на невъзможността техните предци, жалбоподателите, да използват, експлоатират или да се разпореждат с имуществото си в един от най-новите квартали във Варна. Твърдят че жалбоподателите не са били в състояние да използват или да се разпореждат с имуществото, или по друг начин да го експлоатират за печалба заради длъжника, който продължил да го обитава незаконно.
Те искат и обезщетение за неимуществени вреди в размер, определен от Съда. 29. Правителството коментира претенцията за справедливо обезщетение. По-специално, оспорва иска по отношение на имуществените вреди като заявява, че търсената сума не е свързана с потенциалното нарушение на Конвенцията, както и че е недоказана и необоснована. Що се отнася до иска по отношение на неимуществени вреди, Правителството счита, че обезщетението не трябва да надвишава сумата, присъждано от Съда в сравними случаи. Освен това, ако Съдът установи нарушение на Конвенцията, обезщетението трябва да бъде единствено по отношение на констатираното нарушение и трябва да съответства на жизнения стандарт в страната. 30. Съдът намира, че жалбоподателите са понесли имуществени и неимуществени вреди в резултат на констатираното нарушение.
31. Що се отнася до имуществените загуби, Съдът по-рано е приел, че точното изчисляване на сумите, необходими за цялостно обезщетение по отношение на претърпените от жалбоподателите парични загуби, може да бъде предотвратено от присъщия несигурен характер на вредите, произтичащи от нарушението (вижте, наред с другите, Велкова срещу България , № 1849/08, § 59, 13 юли 2017 г.). Освен това, ако една или повече категория вреди не може да бъде изчислена точно, или ако разграничението между имуществените и неимуществените вреди се окаже трудно, Съдът може да реши да направи обща оценка по справедливост (вижте Comingersoll SA срещу Португалия [ GC], № 35382/97, § 29, ЕСПЧ 2000 ‑ IV и East West Alliance Limited срещу Украйна , № 19336/04, § 253, 23 януари 2014 г.).
32. Предвид несигурността и трудностите при определянето на това как жалбоподателите биха могли да използват имота, ако нарушението не е настъпило, Съдът решава да присъди обща сума за имуществени и неимуществени вреди. Следователно, като се произнася на база справедливо решение, Съдът присъжда общо 25 000 евро по отношение на имуществените и неимуществените вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат изискуеми, като тази сума трябва да се раздели между наследниците на жалбоподателите съобразно наследствените им дялове. 33. Съдът подчертава, че горното решение е взето, като се има предвид неизпълненото задължение на властите да изпълнят окончателното решение от 5 юни 2002 г., за което изглежда, че не са налице валидни пречки.
Б. Разходи и разноски 34. Наследниците на жалбоподателите допълнително искат обезщетение по отношение на разноски. По-специално, те приканват Съда да им присъди сума в съответствие с обичайната му практика в сравними случаи, като се има предвид, че жалбоподателите не са съхранявали документи, доказващи такива разходи, направени през годините. 35. Правителството призовава Съда да не присъжда нищо по отношение на разходите и разноските, при положение че не са представени документи, доказващи такива разходи. 36. Съдът счита, че при липса на каквито и да било доказателства за направени разходи и разноски, той не следва да присъжда обезщетение по тази точка.
ТАКА МОТИВИРАН, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява , че наследниците на жалбоподателите имат право да продължат жалбата; Обявява , че жалбата е допустима; Приема , че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията; Приема, (a) че в рамките на срок от три месеца държавата-ответник трябва да изплати съвместно на наследниците на жалбоподателите следната сума, която да бъде разделена между тях съобразно наследствените им дялове и да бъде преобразувана в български лева по курса, приложим към датата на уреждане на сметките: 25 000 евро (двадесет и пет хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат изискуеми, за имуществени и неимуществени вреди; (b) че от изтичането на горепосочените три месеца до датата на уреждане на сметките се изплаща проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната кредитна ставка на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта; Отхвърля останалата част от искането за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 11 юни 2020 г. според Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. Виктор Соловейчик Гана Юдковска Зам.-регистратор Председател