- Instanța
- Curtea Europeană a Drepturilor Omului
- Data
- 28 mai 2020
- Stat pârât
- BGR
- Articole
- Articolul 3, Articolul 8
- Concluzia
- Încălcare — Articolul 3
Z împotriva Bulgariei
Traducere în română AI
SECȚIA A CINCEA
CAUZA Z C. BULGARIEI
(Cererea nr. 39257/17) HOTĂRÂRE Art. 3 și art. 8 (procedural) • Obligații pozitive • Urmărirea penală pentru act sexual cu un minor în pofida cererii reclamantei și a recomandării inițiale a procurorului de instanță inferioară de a fi examinat sub aspectul infracțiunii de viol • Neexaminarea, de către procuror, dacă acțiunile reclamantei și contextul de ansamblu demonstrau lipsa consimțământului acesteia și dacă acțiunile autorului puteau fi calificate drept viol • În cauză era necesară investigarea posibilității de a formula acuzații pentru viol • Omisiunea de a evalua probele privind lipsa consimțământului • Împrejurările cauzei nu au fost analizate din perspectiva implicării unui copil • Nu s-a acordat greutatea cuvenită vulnerabilității reclamantei ca persoană tânără și factorilor psihologici speciali în cauzele de viol STRASBOURG 28 mai 2020 DEFINITIV 12/10/2020 Această hotărâre a devenit definitivă în condițiile art. 44 § 2 din Convenție.
Aceasta poate suferi modificări de redactare.
În cauza Z c. Bulgariei, Curtea Europeană a Drepturilor Omului (Secția a cincea), reunită într-o cameră alcătuită din: Síofra O’Leary, președinte, Gabriele Kucsko-Stadlmayer, André Potocki, Yonko Grozev, Mārtiņš Mits, Lәtif Hüseynov, Lado Chanturia, judecători, și Victor Soloveytchik, grefier adjunct al secției, Având în vedere: cererea împotriva Republicii Bulgaria, introdusă în fața Curții, în temeiul art. 34 din Convenția pentru apărarea drepturilor omului și a libertăților fundamentale („Convenția”), de o cetățeană britanică, dra Z („reclamanta”), la 20 mai 2017; decizia de a comunica Guvernului bulgar („Guvernul”) cererea, care privește lipsa unei anchete efective a plângerii reclamantei privind violul comis împotriva sa, și de a declara restul cererii inadmisibil; faptul că Guvernul Regatului Unit nu a uzat de posibilitatea de a prezenta observații scrise, având în vedere cetățenia britanică a reclamantei; decizia ca numele reclamantei să nu fie făcut public; observațiile prezentate de Guvernul pârât și observațiile în răspuns prezentate de reclamantă; comentariile prezentate de Fundația „Asociația Animus”, care s-a alăturat cauzei după autorizarea președintelui secției; după deliberarea în camera de consiliu la 5 mai 2020, pronunță următoarea hotărâre, adoptată în aceeași zi: INTRODUCERE
Cauza privește o plângere în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție privind o anchetă și urmărire penală ineficiente ale susținerilor reclamantei că a fost violată, precum și pedeapsa inadecvată aplicată autorului. ÎN FAPT 1. Faptele cauzei, astfel cum au fost prezentate de părți, pot fi rezumate după cum urmează.
EVENIMENTELE DIN NOAPTEA DE 25 SPRE 26 FEBRUARIE 2015
3. Reclamanta, dra Z., s-a născut în 2001 și locuiește într-un mic sat din regiunea Iambol.
La 25 februarie 2015, reclamanta, în vârstă de 13 ani și 4 luni, a acceptat invitația unei prietene, S., o fată britanică, de a petrece noaptea în casa familiei acesteia din urmă. La acel moment, S. avea 16 ani și locuia cu familia sa într-un sat din apropiere. Prietenul ei de 23 de ani, G.S., a fost și el invitat să petreacă noaptea în casă. În plus, părinții lui S. urmau, de asemenea, să doarmă în casă în acea noapte. Reclamanta îi cunoștea bine atât pe S., cât și pe G.S., deoarece petrecea adesea timp cu ei ca pereche.
În seara de 25 februarie 2015, discutând despre aranjarea locurilor de dormit, S. a sugerat ca reclamanta să ia patul individual din dormitorul ei, iar ea și G.S. să doarmă pe podea în aceeași cameră. G.S. a refuzat să doarmă pe podea și, în schimb, s-a dus în camera alăturată. S. a refuzat să-l urmeze. Reclamanta și S. au rămas în aceeași cameră, unde reclamanta s-a culcat pe pat, iar S. s-a culcat pe podea.
În jurul orei 4 dimineața, la 26 februarie 2015, reclamanta a simțit că cineva se urca în patul ei. A văzut că era G.S. și s-a întors cu fața la perete, intenționând să adoarmă din nou. Atunci G.S. a apucat-o și a început să-i pipăie corpul cu mâinile. Reclamanta s-a tras înapoi de la el, s-a apropiat de perete și i-a împins mâinile de pe ea, dar el nu s-a oprit. A decis că, dacă se va preface că doarme, el o va lăsa în pace. În schimb, G.S. i-a coborât lenjeria de corp până la glezne. Reclamanta a fost șocată și speriată. Nu a putut reacționa și nu știa ce să facă.
G.S. s-a urcat peste ea și i-a desfăcut picioarele, pe care ea le ținea strâns lipite, punându-și genunchiul între ele. Apoi a penetrat-o și a continuat actul sexual. Reclamanta a simțit durere și dezgust. I-a spus să se dea jos de pe ea. El a făcut acest lucru, dar înainte ca ea să apuce să își ridice lenjeria de corp, el s-a urcat din nou peste ea. Reclamanta a repetat că trebuie să o lase în pace. El a întrebat dacă va spune cuiva despre acest lucru. Când i-a spus că nu, el s-a dus la prietena lui pe podea.
În dimineața de 26 februarie 2015, când reclamanta s-a dus la școală, un prieten al ei a observat că era supărată și a întrebat-o de ce. Reclamanta inițial nu a spus nimic, dar la scurt timp după aceea i-a împărtășit că un bărbat a întreținut relații sexuale cu ea împotriva voinței sale. Prietenul a sfătuit-o pe reclamantă să raporteze incidentul. Reclamanta a spus mai întâi prietenei S., în casa căreia avusese loc incidentul, ce s-a întâmplat. Cele două au decis să îi spună directorului școlii. Pe drum spre director, s-au întâlnit cu portarul școlii și i-au spus acestuia și unui profesor de ce îl căutau pe director. Un alt profesor, care se afla în apropiere, a auzit, de asemenea, povestea reclamantei. Ancheta
Mai târziu în aceeași zi, reclamanta a raportat incidentul la poliție, iar parchetul local districtual a inițiat imediat o procedură penală. Atât ea, cât și G.S. au fost interogați în aceeași zi și au fost informați despre drepturile lor în procesul penal. În declarațiile sale, el a susținut că reclamanta nu obiectase să o îmbrățișeze și că, atunci când i-a sugerat să își dea jos lenjeria de corp, ea a făcut-o cu bunăvoință. Apoi a declarat că o penetrase „timp de două minute” și că a întrerupt actul, deoarece ea i-a spus că o doare. Acesta a adăugat că motivația acțiunilor sale a fost faptul că auzise că ea nu era virgină.
În ziua următoare, G.S. a fost acuzat de act sexual cu o persoană sub paisprezece ani, infracțiune prevăzută la art. 151 alin. 1 din Codul penal (a se vedea paragraful 38 de mai jos). În ziua următoare, poliția l-a interogat din nou pe G.S., de această dată în calitate de inculpat, la secția de poliție și în prezența avocatului său. Atunci el a declarat că, în jurul orei 5 din noaptea evenimentelor, reclamanta îl trezise, mângâindu-i stomacul și penisul. Acesta s-a mirat și i-a spus să se oprească, întrucât prietena lui se afla în cameră. Reclamanta a răspuns că nu o interesa și i-a spus că, dacă nu va consimți să facă sex cu ea, îl va acuza de viol. El a refuzat, dar ea s-a dezbrăcat cu cuvintele „Hai să facem sex”. El a refuzat din nou și nu a întreținut raporturi sexuale cu ea.
La 6 martie 2015, G.S. a fost reținut în arest preventiv prin decizia tribunalului districtual. La 11 martie 2015, instanța superioară l-a plasat sub arest la domiciliu.
La 11 aprilie 2015, mama reclamantei a informat în scris organele de anchetă că reclamanta se auto-rănea, făcându-și tăieturi pe brațe și picioare. Într-o scrisoare ulterioară din 21 august 2015, mama a comunicat că găsise un bilet printre lucrurile fiicei sale, care suna astfel: „Să mă sinucid sau nu. Da, pentru că nu merită”. Mama reclamantei și-a exprimat îngrijorările privind bunăstarea fiicei sale și consecințele incidentului asupra stării sale psihice. 2. În cursul anchetei, au fost desfășurate o serie de acte procesuale și de anchetă. Acestea au inclus interogarea martorilor (în ziua de după evenimente și apoi), cercetarea la fața locului (la 26 februarie 2015), o expertiză psihologică-psihiatrică a reclamantei (la 28 aprilie 2015) și o expertiză medico-legală a reclamantei și a lui G.S. (la 26 februarie 2015). În mod specific, au fost interogați următorii martori: mama lui Z.; S., în casa căreia Z. a petrecut noaptea de 25 spre 26 februarie 2015; mama lui S. și soțul ei; prietenul căruia Z. i s-a confesat în dimineața de 26 februarie 2015 la școală; cunoștințe bulgare și britanice ale familiilor lui Z. și S.; ofițerul de poliție care, după o plângere orală a mamei lui Z. din 27 februarie 2015, a mers în aceeași zi la casa lui G.S. pentru a-l avertiza să nu se apropie de victimă. 3. Expertiza psihologică-psihiatrică a stabilit că reclamanta era conștientă în timpul faptei și își amintea bine. Aceasta a trăit frică și șoc puternice, care îi puteau bloca temporar reacțiile, dar ulterior a putut să se opună celor ce i se întâmpla. A fost în măsură să facă o alegere, dar nu avea suficientă înțelegere. A ales să tacă, întrucât sentimentele de frică și de rușine au dominat-o în timpul evenimentelor. 4. Expertiza medico-legală a stabilit că este pe deplin posibil ca reclamanta să fi fost supusă acțiunilor pe care le descrie, în pofida lipsei leziunilor traumatice ale organelor genitale la momentul examinării. În plus, expertiza ajunge la concluzia că aceasta încă nu înțelege pe deplin chestiunile legate de sex și de manifestările sale. (a) Propunerea de urmărire penală pentru viol 5. La 26 august 2015, procurorul districtual a ajuns la concluzia că probele administrate în cauză indicau că s-a săvârșit infracțiunea de viol, pedepsită în temeiul art. 152 din Codul penal (a se vedea paragraful 39 de mai jos). Acesta a trimis dosarul autorității ierarhice competente, Parchetul Districtual Iambol, pentru continuarea actelor procesuale și de anchetă. (b) Refuzul urmăririi penale pentru viol 6. La 4 septembrie 2015, procurorul districtual din Iambol, căruia i-a fost repartizată cauza, a refuzat să preia cauza și să se conformeze recomandării de urmărire penală pentru viol. În opinia sa, materialele administrate, în special declarațiile victimei înseși, nu conțineau probe care să corespundă calificării juridice de viol. În special, procurorul a observat că niciuna dintre cele trei ipoteze enumerate la art. 152 din Codul penal nu era întrunită: victima nu fusese lipsită de posibilitatea de autoapărare, împotriva sa nu se folosise forța sau amenințările, iar aceasta nu fusese adusă în stare de neputință înainte de incident. 7. Dosarul a fost retrimis parchetului districtual, iar cauza a continuat cu acuzația de act sexual cu o minoră în temeiul art. 151 din Codul penal. 8. După încheierea anchetei, materialele adunate au fost prezentate mamei reclamantei și avocatului acesteia la 12 octombrie 2015. După ce s-au familiarizat cu materialele, aceștia au solicitat să fie întreprinse acte procesuale și de anchetă suplimentare, inclusiv examinarea mâinii drepte a reclamantei pentru urme de auto-rănire frecventă și intensă și audierea unor martori privind caracterul inculpatului și starea reclamantei în dimineața următoare incidentului, când aceasta s-a dus la școală. 9. Mama reclamantei și avocatul acesteia au solicitat, de asemenea, în mod explicit, formularea unor acuzații de viol în temeiul art. 152 alin. 1 din Codul penal. Avocatul reclamantei a subliniat împrejurările în care a fost săvârșită agresiunea și obrăznicia acțiunilor lui G.S., care a șocat-o pe reclamantă. Drept urmare, aceasta s-a simțit neputincioasă, trădată și rușinată, iar toate acestea au condus la o incapacitate temporară de a se apăra în mod suficient. 10. La 27 octombrie 2015, parchetul a respins cererile sus-menționate ale reclamantei. Materialele anchetei au fost prezentate reclamantei pentru a doua oară la 21 decembrie 2015 și, astfel, ancheta în faza prealabilă a procesului s-a încheiat. (c) Rechizitoriul 11. Rechizitoriul a fost depus la 29 ianuarie 2016. Acesta conține următoarele fapte reținute de parchet. Reclamanta adormise singură în patul din dormitorul prietenei sale. În primele ore ale dimineții s-a trezit și a văzut-o pe G.S. în pat lângă ea. Având în vedere că G.S. era prietenul prietenei sale, S., și că cei trei petreceau adesea timp împreună, reclamanta nu a presupus că acesta îi va face ceva și s-a întors cu fața la perete. Atunci G.S. a îmbrățișat-o cu brațele. Reclamanta s-a retras, dar G.S. s-a apropiat de ea și a început să îi pipăie corpul. În pofida încercărilor ei de a-l împiedica, mai întâi prefăcându-se că doarme și apoi împingându-i mâinile de pe corpul ei, el nu s-a oprit, ci a continuat să o pipăie sexual. Apoi i-a coborât lenjeria de corp, s-a urcat peste ea, i-a separat cu piciorul picioarele, pe care le strângea, și a penetrat-o. Actul a fost întrerupt de reclamantă, care a simțit durere. G.S. a încercat să îl reia, dar reclamanta a refuzat, după care G.S. s-a mutat la prietena sa pe podea. În timpul audierii de după incident, reclamanta declară că nu o chemase pe prietena sa S., deoarece se temea de G.S. 12. Mai departe, în rechizitoriu se arată că, potrivit expertizei psihologice-psihiatrice a reclamantei, aceasta a fost capabilă să își conștientizeze acțiunile în timpul incidentului și să aprecieze corect situația. Se ajunge la concluzia că, în baza faptelor stabilite mai sus, G.S. a săvârșit infracțiunea de act sexual cu o minoră în temeiul art. 151 din Codul penal. G.S., care fusese deja condamnat pentru o infracțiune, a acționat cu intenție, conștient de gradul ridicat de pericol social al faptei. Deși își neagă vinovăția în cursul anchetei, probele administrate – declarații ale martorilor, cercetarea la fața locului, expertiza medico-legală și expertiza psihologică-psihiatrică, alte materiale – indică vinovăția sa.
ALTE EVOLUȚII
13. În februarie 2016, poliția a mers la casa familiei reclamantei pentru a căuta stupefiante într-o altă cauză, care nu avea legătură cu infracțiunea împotriva reclamantei din anul precedent. Întrucât nu s-a prezentat o autorizație, mama reclamantei a refuzat să lase poliția să intre. Ofițerii de poliție au rămas în fața casei până când procurorul le-a indicat să plece, după un anumit timp. Reclamanta și sora sa de opt ani se aflau în casă în acel moment.
În ziua următoare, reclamanta a fost convocată la secția locală de poliție, unde a fost întrebată dacă vinde sau cumpără stupefiante de la suspect, o terță parte, ea negând ambele afirmații.
La scurt timp după aceea, reclamanta i-a arătat mamei sale extrase din rețelele sociale în care un bărbat de 26 de ani, prieten al inculpatului, după propria sa recunoaștere, o hărțuia verbal și o amenința în legătură cu faptul că raportase incidentul din februarie 2015, întrebând-o, în cele din urmă, dacă consumă marijuana. Procedura judiciară
După inițierea procedurii în fața Tribunalului Districtual Iambol, la 23 martie 2016, judecătorul-raportor a decis examinarea cauzei cu ușile închise și a stabilit termen de judecată la 16 mai 2016.
La 8 aprilie 2016, avocatul reclamantei a solicitat instanței ca, în scopul procedurii judiciare, reclamanta să fie audiată într-o „cameră albastră” – o încăpere specială unde, într-un mediu protejat, copiii victime sau martori ai violenței sunt audiați de specialiști special instruiți, fără contact cu presupusul autor.
La 13 aprilie 2016, judecătorul a dispus ca avocatul să fie informat cu privire la examinarea cu ușile închise. Prin aceeași ordonanță, judecătorul a amânat examinarea cererii reclamantei din 8 aprilie 2016 până la ședința pe fond.
La 9 mai 2016, avocatul reclamantei a solicitat instanței să permită ca reclamanta să nu fie prezentă la ședința de judecată până la examinarea cererii sale de audiere în „camera albastră”, deoarece aceasta dorea să evite orice contact cu G.S. La 11 mai 2016, instanța a aprobat cererea.
La 16 mai 2016, instanța a ținut ședință în cauză. Reclamanta nu a fost prezentă, dar a fost reprezentată prin avocat. A fost prezentă mama reclamantei, în calitate de martor. La începutul ședinței, avocatul a depus o cerere semnată de mama reclamantei, prin care s-a solicitat instanței să îi permită reclamantei să intervină în procedură ca parte civilă. Cererea a fost formulată de mamă în calitatea sa de reprezentant legal al reclamantei. Conform procesului-verbal al ședinței, instanța a constatat că mama reclamantei nu are calitate procesuală pentru a depune o acțiune civilă în numele fiicei sale, deoarece, la momentul ședinței, reclamanta împlinise paisprezece ani. Prin urmare, acțiunea civilă trebuia să fie introdusă de reclamantă cu consimțământul mamei sale.
Reclamanta nu a formulat cerere de participare la procedură ca parte civilă. Întrucât ea nu mai era parte la procedură, deoarece cererea mamei sale ca aceasta să participe ca parte civilă fusese respinsă, avocatul său a fost eliberat de la ședința de judecată.
În timpul aceleiași ședințe și după ce inculpatul a depus o cerere în acest sens, instanța a decis să desfășoare o cercetare judecătorească abreviată în temeiul art. 370-374 din Codul de procedură penală (CPP). Conform acestei proceduri, în faza judiciară nu se administrează probe, iar instanța se bazează doar pe probele adunate în procedura prealabilă procesului.
G.S. a recunoscut integral faptele prezentate în rechizitoriu. Instanța a ajuns la concluzia că declarația inculpatului este susținută de probele administrate în procedura prealabilă procesului și a decis să nu administreze mai multe probe. Din acest motiv, instanța a considerat că nu mai este necesar să examineze cererea reclamantei de a fi audiată în „camera albastră” (a se vedea paragraful 28 de mai sus).
În aceeași zi, 16 mai 2016, instanța l-a găsit pe G.S. vinovat de act sexual cu o minoră în temeiul art. 151 alin. 1 din Codul penal. În ceea ce privește pedeapsa, instanța a observat că legea prevede o pedeapsă cu închisoarea de la doi la șase ani. Având în vedere faptul că în cauză s-a desfășurat o cercetare judecătorească abreviată, instanța reduce pedeapsa cu o treime (a se vedea paragraful 44 de mai jos) și îl condamnă pe inculpat la o pedeapsă cu închisoarea de un an și patru luni. Instanța dispune suspendarea executării pedepsei pe o perioadă de trei ani (a se vedea paragraful 45 de mai jos). Motivele deciziei judecătorești au fost pronunțate la 27 mai 2016. Instanța a dispus, de asemenea, ca probele materiale – un trening negru și lenjeria de corp – să fie returnate proprietarului lor, în special reclamantei.
Indiferent de recunoașterea sa în procedura în primă instanță, G.S. a atacat hotărârea cu apel. La 6 iulie 2016, Curtea Districtuală Iambol a menținut pedeapsa aplicată de instanța de fond. Indiferent de faptul că nu are calitate procesuală în procedura judiciară, reclamanta a dat declarații ca persoană vătămată în fața instanței de apel, în care descrie experiența sa de victimă a violului. De asemenea, își exprimă deziluzia privind caracterul inadecvat al anchetei penale și al pedepsei și roagă instanța să țină seama de declarațiile sale la pronunțarea deciziei. Hotărârea pronunțată nu poate fi atacată și intră în vigoare în aceeași zi.
Întrucât reclamanta nu este parte la procedura judiciară, autoritățile nu au obligația să o notifice cu privire la hotărârea definitivă. Drept urmare, instanța nu îi notifică avocatului ei pedeapsa definitivă. Pe de altă parte, în aplicarea ordonanței instanței privind returnarea lucrurilor sale, instanța a trimis cinci notificări reclamantei, prin care o informa că s-a pronunțat o hotărâre definitivă și o invita la grefă să își ridice lucrurile. La 21 noiembrie 2016, aceasta este notificată cu privire la una dintre aceste înștiințări, aparent prin intermediul primăriei, ca reprezentant al acesteia să sune la telefon familia sa și să o anunțe. Întrucât aceasta nu se prezintă la instanță pentru a-și lua lucrurile, instanța dispune distrugerea acestora în august 2017.
CADRUL JURIDIC ȘI PRACTICA APLICABILĂ
Dreptul intern și practica
Conform art. 151 alin. 1 din Codul penal, actul sexual cu o persoană care nu a împlinit vârsta de 14 ani este o infracțiune care se pedepsește cu închisoarea de la doi la șase ani. Consimțământul nu este o apărare valabilă în astfel de cazuri.
Art. 152 alin. 1 din Codul penal definește violul ca: „act sexual cu o persoană de sex feminin, (1) lipsită de posibilitatea de autoapărare, fără consimțământul acesteia; (2) prin constrângerea ei la aceasta cu forța sau prin amenințare; (3) prin aducerea ei în stare de neputință.” Deși lipsa consimțământului este menționată expres doar la primul alineat, Curtea Supremă consideră că aceasta este un element inerent întregii dispoziții.
Conform art. 152 alin. 4 pct. 1 din Codul penal, pedeapsa pentru viol este de la zece la douăzeci de ani închisoare dacă victima nu a împlinit paisprezece ani. Tentativa de suicid a victimei după viol, indiferent de vârsta acesteia, este considerată circumstanță agravantă, iar infracțiunea se pedepsește cu închisoarea de la cinci la cincisprezece ani.
Tribunalul districtual respectiv este competent să judece cauze pentru infracțiuni prevăzute la art. 151 alin. 1 CP (art. 35 alin. 1 CPP), iar curtea districtuală respectivă, în primă instanță, este competentă să judece cauze pentru infracțiuni prevăzute la art. 152 alin. 4 pct. 1 CP (art. 35 alin. 2 CPP).
După deschiderea cauzei în fața instanței de primă instanță, judecătorul-raportor verifică, printre altele, dacă în faza prealabilă procesului există încălcări ale normelor procedurale care duc la restrângerea drepturilor inculpatului sau ale victimei (art. 248 CPP, conform formulării de la momentul relevant). Dacă da, judecătorul încetează procedura judiciară și retrimite cauza procurorului pentru remedierea încălcărilor constatate (art. 249 CPP, conform formulării de la momentul relevant).
Instanța de fond retrimite cauza procurorului respectiv conform art. 288 CPP, dacă încălcarea normelor procedurale în procedura prealabilă procesului duce la restrângerea drepturilor procesuale ale inculpatului sau dacă, în ședință, se stabilește că fapta pedepsibilă constituie o infracțiune pentru care este competentă o instanță superioară (a se vedea încheierea nr. 2330 din 17.11.2014 a Tribunalului Districtual Varna, în cauza n.ch.h.d. nr. 2500/2014, și încheierea nr. 164 din 2.02.2018 a Tribunalului Districtual Plovdiv, în cauza n.o.h.d. nr. 3502/2017). Instanțele aplică această dispoziție atunci când constată că descrierea factuală a faptei nu corespunde calificării juridice date, considerând că acest lucru a avut un efect negativ asupra drepturilor procesuale ale inculpatului (încheierea 137 din 28.04.2010 a Tribunalului Districtual Velingrad, în cauza n.o.h.d. nr. 176/2010).
Principiul dreptului procesual penal este că, în faza judiciară, instanța administrează din nou probele. Cercetarea judecătorească abreviată, prevăzută la art. 370-374 CPP, constituie o excepție de la această regulă. Aceasta poate fi solicitată de inculpat în prima ședință de judecată sau de instanță din oficiu și se desfășoară după cum urmează. Toate părțile la procedura judiciară sunt de acord că nu este necesar ca instanța să audieze anumiți martori sau experți. Aceasta înseamnă că instanța trebuie să folosească procesele-verbale ale audierilor acestora din procedura prealabilă procesului (art. 371 alin. 1 și art. 373 alin. 1 CPP). Inculpatul poate recunoaște integral faptele expuse în rechizitoriu, fiind de acord să nu se administreze probe suplimentare (art. 371 alin. 2 CPP). În acest caz, instanța trebuie să verifice dacă recunoașterea este susținută de probele administrate în procedura prealabilă procesului și să rețină faptele din rechizitoriu ca dovedite, fără a efectua audieri (art. 373 alin. 2 și 3 CPP). Conform art. 373 alin. 2 CPP, în această situație, instanța reduce pedeapsa cu o treime conform art. 58a CP.
Atunci când instanța aplică o pedeapsă cu închisoarea de până la trei ani, aceasta poate dispune suspendarea executării pedepsei pe o perioadă de la trei până la cinci ani, dacă persoana nu a fost condamnată și dacă instanța consideră că executarea efectivă a pedepsei nu este obligatorie pentru îndreptarea persoanei condamnate (art. 66 CP).
Atunci când, în procedura judiciară în fața instanței de fond, procurorul stabilește motive pentru modificarea împrejurărilor din rechizitoriu sau pentru aplicarea unei legi care prevede o pedeapsă mai grea pentru infracțiune, acesta trebuie să modifice acuzația (art. 287 alin. 1 CPP). Instanța trebuie să înceteze procedura judiciară și să retrimită cauza procurorului respectiv, dacă noua acuzație este pentru o infracțiune care este de competența unei instanțe superioare, a instanței militare sau a tribunalului penal specializat (art. 287 alin. 2 CPP). Instanța poate amâna ședința de judecată, dacă părțile au nevoie de mai mult timp pentru a se pregăti pentru noua acuzație.
Instanța de apel efectuează o verificare completă a hotărârii instanței de fond, indiferent de motivele de apel (art. 314 alin. 1 CPP). Instanța de apel poate stabili împrejurări factuale noi (art. 316 CPP) și poate administra orice probe (art. 315 CPP). Aceasta poate utiliza toate mijloacele de administrare a probelor (art. 332 CPP). Instanța poate, de asemenea, să audieze martorii din prima instanță, dacă consideră necesar, sau să admită noi martori, dacă consideră că declarațiile lor sunt importante pentru soluționarea corectă a cauzei (art. 327 CPP). Instanța de apel poate: să anuleze hotărârea și să retrimită cauza la parchet sau la instanța de fond pentru o nouă examinare; să anuleze hotărârea și să pronunțe o nouă hotărâre (atunci când aplică legea în privința unei infracțiuni pentru care este prevăzută o pedeapsă mai grea, dacă pentru această pedeapsă s-a depus rechizitoriu în fața primei instanțe și dacă acuzatorul public sau privat a solicitat aceasta); să modifice hotărârea; sau să confirme hotărârea instanței de fond (art. 334 CPP, conform formulării de la momentul relevant, și art. 336 CPP).
Conform art. 335 alin. 4 CPP, în lipsa unui protest al procurorului sau a unui apel al acuzatorului privat, instanța de apel nu poate (1) anula o hotărâre pronunțată într-o procedură inițiată de o persoană privată într-o cauză penală cu caracter general sau (2) anula o hotărâre de achitare a instanței de fond.
STANDARDE INTERNAȚIONALE
38. Dispozițiile juridice internaționale aplicabile sunt expuse în hotărârea recentă în cauza A și B c. Croației, nr. 7144/15, §§ 76-83, 20 iunie 2019. ÎN DREPT
PRESUPUSA ÎNCĂLCARE A ART. 3 ȘI ART. 8 DIN CONVENȚIE
39. Reclamanta se plânge, invocând art. 3 și art. 8 din Convenție, că autoritățile nu au efectuat o anchetă efectivă cu privire la plângerea sa privind violul, inclusiv prin neefectuarea anumitor acte procesuale și de anchetă (a se vedea paragrafele 19 și 20 de mai sus), precum și prin neformularea acuzației de viol împotriva persoanei vinovate. În special, prin formularea acuzației de act sexual cu o minoră, în loc de viol, parchetul este direct responsabil pentru pedeapsa ineficientă ulterior aplicată de instanțe. Reclamanta se plânge, de asemenea, că nu a putut participa la procedura judiciară într-o calitate diferită de cea de martor și că nu i s-au oferit posibilitățile necesare pentru a participa ca parte vătămată.
Curtea consideră că plângerile sus-menționate trebuie examinate în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție, care, în părțile aplicabile, prevăd: Articolul 3 „Nimeni nu poate fi supus torturii, nici pedepselor sau tratamentelor inumane ori degradante.” Articolul 8 „Orice persoană are dreptul la respectarea vieții sale private și de familie ...” Admisibilitatea Observațiile părților
Guvernul susține, în primul rând, că reclamanta nu a respectat regula termenului de șase luni, având în vedere că termenul începe să curgă de la data la care pedeapsa împotriva autorului devine definitivă. Reclamanta s-a adresat Curții abia în luna mai 2017, ceea ce este la mai mult de șase luni după aceea.
În al doilea rând, Guvernul arată că reclamanta nu a epuizat căile de recurs interne disponibile și efective. În special, aceasta nu a solicitat instanței de fond să o constituie ca acuzator privat, deși era reprezentată de un avocat. Dacă ar fi fost constituită în procedură ca acuzator privat, ar fi putut formula plângeri privind deficiențele anchetei în fața instanței naționale, ar fi putut ataca hotărârea și ar fi putut solicita o pedeapsă mai grea. De asemenea, nu a solicitat să participe ca parte civilă la procedura penală împotriva lui G.S.
Neutilizarea de către reclamantă a căilor de recurs interne disponibile duce la imposibilitatea acesteia de a influența instanța în procedura judiciară împotriva lui G.S. Legislația bulgară îi oferă posibilități suficiente pentru a participa efectiv în calitate de victimă în procedura împotriva autorului și nu poate trage la răspundere autoritățile pentru propria sa inacțiune în acest sens.
Reclamanta contestă aceste afirmații. În legătură cu regula termenului de șase luni, aceasta arată că familia sa află despre hotărârea definitivă abia după ce un reprezentant al primăriei o sună la telefon și o anunță că la primărie există o înștiințare pentru ea (a se vedea paragraful 37 de mai sus).
În ceea ce privește imposibilitatea sa de a interveni ca parte civilă, reclamanta subliniază că, conform art. 15 alin. 2 și 3 CPP, judecătorul este obligat nu numai să explice drepturile participanților la procedură, ci și să asigure exercitarea efectivă a acestor drepturi. Întrucât reclamanta nu și-a putut exercita efectiv drepturile în procedură, a fost privată de o serie de alte posibilități juridice și beneficii care, de obicei, revin părților la o cauză. În legătură cu excepția Guvernului privind faptul că nu a intervenit în procedură ca acuzator privat, reclamanta arată că, în calitate de minoră, nu se putea aștepta de la ea să aibă succes ca acuzator privat într-o cauză pentru o infracțiune care impune autorităților obligația de a efectua o anchetă penală efectivă și în care nici măcar statul însuși nu a putut asigura o condamnare efectivă. Aprecierea Curții
În ceea ce privește argumentul Guvernului că reclamanta nu a respectat termenul de șase luni, Curtea constată următoarele. În afara participării sale inițiale în faza prealabilă procesului, înainte ca dosarul să fie examinat de instanță, reclamanta nu este parte la procedura judiciară care se încheie cu soluționarea definitivă a cauzei. Astfel cum arată Guvernul, nici ea, nici avocatul său nu au dreptul, conform legislației bulgare, să fie informați cu privire la desfășurarea procedurii.
Prin urmare, regulile pentru calcularea celor șase luni în situații în care reclamanții (sau avocații lor) au dreptul să le fie comunicată hotărârea definitivă (a se vedea Worm c. Austriei, 29 august 1997, § 33, Reports of Judgments and Decisions 1997-V) sau când părțile trebuie să fie active și să verifice la grefa instanței pentru hotărârea definitivă (a se vedea Papachelas c. Greciei [MC], nr. 31423/96, § 30, CEDO 1999-II), nu sunt aplicabile în prezenta cauză, întrucât reclamanta nu este parte la procedură.
Prin urmare, astfel cum Curtea consideră în cauze excepționale, perioada de șase luni începe să curgă de la data la care reclamanta sau reprezentantul său are informații suficiente despre hotărârea definitivă a instanței naționale (a se vedea, mutatis mutandis, Koç și Tosun c. Turciei (dec.), nr. 23852/04, 13 noiembrie 2008, și Belozorov c. Rusiei și Ucrainei, nr. 43611/02, § 93, 15 octombrie 2015). În astfel de cazuri, Curtea consideră că statul, care invocă nerespectarea termenului de șase luni, trebuie să stabilească data la care reclamantul a luat cunoștință de hotărârea definitivă a instanței naționale (a se vedea Șahmo c. Turciei (dec.), nr. 37415/97, 1 aprilie 2003, și Belozorov, citată mai sus, § 97). În prezenta cauză, în lipsa unei explicații din partea Guvernului, diferită de cea prezentată de reclamantă cu privire la data la care a aflat pentru prima dată că există o hotărâre judecătorească definitivă împotriva autorului, Curtea nu are altă opțiune decât să accepte că aceasta este 21 noiembrie 2016. Prin urmare, nu există o încălcare în legătură cu termenul de șase luni.
Curtea consideră, de asemenea, că aspectul privind epuizarea căilor de recurs interne este strâns legat de fondul plângerii reclamantei privind aspectul procedural al art. 3 din Convenție (pentru o abordare similară, a se vedea Mogilat c. Rusiei, nr. 8461/03, § 45 cu trimitere suplimentară, 13 martie 2012). Prin urmare, Curtea consideră că această chestiune ar trebui examinată mai jos, în temeiul dispoziției materiale a Convenției.
În cele din urmă, Curtea observă că această plângere nu este nici vădit nefondată, nici inadmisibilă pe alte motive prevăzute la art. 35 din Convenție. Prin urmare, trebuie declarată admisibilă. Pe fond Observațiile părților
Reclamanta arată, în special, că o urmărire penală efectivă și o anchetă efectivă prealabilă acesteia nu sunt posibile atunci când violența sexuală este examinată în temeiul art. 151 alin. 1 CP, mai ales atunci când cauzele de viol sunt examinate ca „act sexual cu o minoră”. În cazul său, ancheta și urmărirea penală sunt ineficiente, deoarece nu s-a desfășurat o anchetă și o urmărire penală pentru viol, iar pedeapsa extrem de redusă pronunțată împotriva autorului pentru o infracțiune mai ușoară nu asigură o pedeapsă efectivă pentru infracțiunile sexuale.
Guvernul susține că autoritățile nu au manifestat pasivitate, atitudine negativă sau părtinire față de reclamantă. Dimpotrivă, acestea s-au ocupat de caz în mod expeditiv și au asigurat protecția reclamantei, ținând cont de gravitatea situației. Guvernul invită Curtea să declare plângerile reclamantei în această privință ca fiind vădit nefondate sau să rețină că acestea nu relevă o încălcare a Convenției. Aprecierea Curții (a) Principii generale
Principiile aplicabile cu privire la obligația statului, care decurge din art. 3 din Convenție, de a investiga cazuri de violență și, în special, violența sexuală săvârșită de persoane private sunt expuse în hotărârea M.C. c. Bulgariei (nr. 39272/98, §§ 149, 151 și 153, CEDO 2003-XII).
În ceea ce privește cerințele Convenției referitoare la eficacitatea anchetei, Curtea consideră că, în principiu, orice anchetă trebuie să fie de natură să conducă la stabilirea faptelor cauzei, precum și la identificarea și, dacă este cazul, pedepsirea celor responsabili pentru infracțiune. Aceasta nu este o obligație de rezultat, ci o obligație de mijloace. Autoritățile trebuie să fi utilizat mijloacele rezonabile aflate la dispoziția lor pentru a asigura probe ale incidentului (a se vedea, printre multe altele, Denis Vasilyev c. Rusiei, nr. 32704/04, § 100, 17 decembrie 2009, cu trimiteri suplimentare).
În plus, în măsura în care ancheta a condus la formularea acuzației în fața instanței naționale, obligațiile pozitive în temeiul art. 3 din Convenție se extind și la faza judiciară a procedurii. În astfel de cazuri, procedura în ansamblu, inclusiv faza judiciară, trebuie să respecte cerințele art. 3 (a se vedea Okkalı c. Turciei, nr. 52067/99, § 65, CEDO 2006-XII (extrase)). Aceasta înseamnă că instanța națională nu trebuie, sub nicio formă, să fie dispusă să lase nepedepsită o suferință fizică sau psihică (a se vedea Çelik c. Turciei (nr. 2), nr. 39326/02, § 34, 27 mai 2010).
În plus, conform standardelor și tendințelor contemporane în domeniu, obligațiile pozitive ale părților contractante în temeiul art. 3 din Convenție trebuie considerate ca impunând prevederea unei pedepse și desfășurarea unei urmăriri penale efective pentru orice act sexual fără consimțământ, inclusiv în absența rezistenței fizice a victimei (a se vedea I.C. c. României, nr. 36934/08, § 52, 24 mai 2016). De asemenea, Curtea nu exclude posibilitatea ca obligația pozitivă a statului în temeiul art. 8 de a proteja integritatea fizică a persoanei să afecteze chestiunile legate de eficacitatea unei anchete penale (a se vedea M.C., citată mai sus, § 152, cu trimiteri suplimentare; a se vedea, de asemenea, mutatis mutandis, Khadija Ismayilova c. Azerbaidjanului, nr. 65286/13 și 57270/14, § 117, 10 ianuarie 2019).
Astfel cum a observat Curtea, înțelegerea schimbată a modului în care se trăiește violul arată că victimele violenței sexuale – în special fetele minore și de vârstă mică – adesea nu opun rezistență fizică, din cauza unor factori psihologici diferiți sau pentru că se tem de violența autorului (a se vedea M.C. c. Bulgariei, citată mai sus, § 164). În plus, evoluția legilor și a practicii în acest domeniu reflectă evoluția societăților către o egalitate efectivă și respectarea autonomiei sexuale a fiecărei persoane (ibid., § 165).
Curtea a reținut, de asemenea, în mod repetat, că, în cazurile de violență sexuală, copiii sunt deosebit de vulnerabili (a se vedea A și B, citată mai sus, § 111; M.C., citată mai sus, §§ 150 și 183, și M.G.C. c. României, nr. 61495/11, § 56, 15 martie 2016). Dreptul la respectarea demnității umane și a bunăstării psihologice impune o atenție specială atunci când victima violenței este un copil (a se vedea C.A.S. și C.S. c. României, nr. 26692/05, § 82, 20 martie 2012). Obligațiile statului în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție în cazurile în care este implicat și afectat un copil despre care se presupune că este victima violenței sexuale impun respectarea efectivă a dreptului copilului ca interesul său superior să fie luat în considerare în primul rând (a se vedea, într-un context diferit, cauzele Neulinger și Shuruk c. Elveției [MC], nr. 1615/07, § 134, CEDO 2010; Scozzari și Giunta c. Italiei [MC], nr. 39221/98 și 41963/98, § 169, CEDO 2000-VIII, și Blokhin c. Rusiei [MC], nr. 47152/06, § 138, CEDO 2016) și ca autoritățile naționale să țină seama de vulnerabilitatea specială a copilului și de nevoile sale (a se vedea, mutatis mutandis, O’Keeffe c. Irlandei [MC], nr. 35810/09, § 146, CEDO 2014 (extrase), și M.G.C., citată mai sus, § 73).
În mod similar, Curtea consideră că, în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție, statele sunt obligate să adopte dispoziții care să incrimineze violența sexuală împotriva copiilor și să le aplice în practică prin anchete și urmăriri penale efective (a se vedea X și Y c. Țărilor de Jos, 26 martie 1985, § 27, Seria A nr. 91; Söderman c. Suediei [MC], nr. 5786/08, §§ 82-83, CEDO 2013, și M.G.C., citată mai sus, §§ 57-58), ținând cont de vulnerabilitatea specială a copiilor, de demnitatea lor și de drepturile lor ca copii și ca victime. Obligațiile lor decurg și din alte instrumente internaționale, cum ar fi, inter alia, Convenția Consiliului Europei privind protecția copiilor împotriva exploatării sexuale și a abuzului sexual și Convenția Consiliului Europei privind prevenirea și combaterea violenței împotriva femeilor și a violenței domestice. (b) Aplicarea acestor principii la prezenta cauză
Prezenta cauză privește o plângere potrivit căreia autoritățile nu au investigat efectiv susținerile reclamantei că a fost violată și, după ce au desfășurat o procedură penală pentru o infracțiune mai ușoară și nu pentru viol, au aplicat o pedeapsă inadecvată autorului. Prin urmare, sarcina Curții în prezenta cauză este să aprecieze dacă procedura în ansamblu este afectată de deficiențe atât de grave încât acestea reprezintă o încălcare a obligațiilor pozitive ale statului pârât în temeiul art. 3 (în mod similar, a se vedea Çelik c. Turciei (nr. 2), nr. 39326/02, § 34, 27 mai 2010). Cu toate acestea, Curtea nu poate înlocui autoritățile naționale în aprecierea faptelor cauzei sau în calificarea juridică care se dă faptelor. Nici nu poate adopta o decizie cu privire la presupusa răspundere penală a autorului (în mod similar, a se vedea M.G.C., citată mai sus, § 61).
În ceea ce privește substanța plângerii, și anume susținerea că violul nu a fost investigat adecvat și nu s-a desfășurat o anchetă penală pentru viol, Curtea observă că art. 152 din CP bulgar și interpretarea sa de către instanțele naționale includ lipsa consimțământului victimei ca element al infracțiunii de viol, fără a exista o cerință de rezistență fizică din partea victimei. Astfel, legislația națională califică violul într-un mod care nu se deosebește semnificativ de formularea din legislația altor state contractante, astfel cum este descrisă de Curte în M.C. c. Bulgariei (citată mai sus, §§ 74 și 88-100). Prin urmare, decisivă este importanța pe care organele de anchetă și instanțele o acordă termenilor din dispoziție, cum ar fi „constrângerea” și „lipsirea victimei de posibilitatea de autoapărare” sau „aducerea acesteia în stare de neputință” (în mod similar, a se vedea M.G.C., citată mai sus, §§ 63-64).
Curtea observă că, în prezenta cauză, procedura penală a fost inițiată imediat ca urmare a plângerii reclamantei și au fost întreprinse, în timp util, o serie de acte procesuale și de anchetă (a se vedea paragraful 13 de mai sus). Pe de altă parte, o serie de alte acte de anchetă au fost solicitate de avocatul reclamantei, dar nu au fost efectuate (a se vedea paragrafele 19 și 20 de mai sus). Printre acestea, Curtea consideră că este importantă cererea de a se dispune o expertiză asupra reclamantei pentru urme de auto-rănire după incident și semnificația acestora pentru interpretarea consimțământului reclamantei pentru actul sexual (a se vedea paragraful 19 de mai sus). Cererea a fost depusă după ce mama reclamantei a atras atenția anchetatorilor asupra biletului de sinucidere scris de fiica sa, care, în mod evident, începuse să se auto-rănească ca urmare a traumei suferite (a se vedea paragraful 12 de mai sus).
În cazuri similare, Curtea exprimă opinia că autoritățile trebuie să verifice toate faptele și să ia o decizie pe baza aprecierii tuturor împrejurărilor relevante (a se vedea C.A.S. și C.S., citată mai sus, § 77). Indiferent de rolul său subsidiar în această chestiune, Curtea este deosebit de critică în cauze cu susțineri de viol în care organele de anchetă nu depun eforturi consecvente pentru a stabili toate împrejurările relevante și pentru a face o apreciere a consimțământului presupusei victime, având în vedere contextul (a se vedea, mutatis mutandis, M.C., citată mai sus, §§ 177-78).
La finalul anchetei, în pofida concluziei anterioare a procurorului districtual că, având în vedere probele, s-a săvârșit un viol (a se vedea paragraful 16 de mai sus), împotriva inculpatului s-a depus un rechizitoriu pentru act sexual cu o persoană sub paisprezece ani, ceea ce constituie o infracțiune pedepsibilă indiferent de consimțământul victimei. Procurorul a stabilit și a consemnat în rechizitoriu că, imediat înainte de actul sexual, victima (reclamanta) „se retrage”, „se preface că doarme”, „împinge mâinile autorului” și „își strânge picioarele” (a se vedea paragraful 22 de mai sus). Curtea a subliniat deja importanța interpretării termenilor naționali ai violului într-un mod care să cuprindă orice act sexual fără consimțământ (a se vedea M.C., citată mai sus, § 171) și că „ancheta și concluziile sale trebuie să se concentreze pe chestiunea lipsei consimțământului” (a se vedea M.G.C., citată mai sus, § 72, cu trimiteri suplimentare).
Cu toate acestea, în prezenta cauză, procurorul nu examinează dacă aceste acțiuni ale reclamantei – retragerea, prefacerea că doarme, împingerea autorului și strângerea picioarelor – au avut semnificație, în împrejurările date, pentru acuzațiile formulate. În mod similar, nu a examinat starea psihică a reclamantei în timpul agresiunii, în lumina expertizei psihologice (a se vedea paragraful 14 de mai sus), care a ajuns la concluzia că aceasta a trăit frică și șoc intense, care i-au putut bloca temporar reacțiile, și că aceasta a ales să tacă, întrucât sentimentele de frică și rușine au dominat-o la momentul evenimentelor (comparație cu M.C., citată mai sus, § 70). În plus, procurorul nu apreciază contextul de ansamblu, faptul că reclamanta este o fată care nu împlinise paisprezece ani, oaspete în casa unei prietene apropiate, care era, de asemenea, o prietenă intimă a autorului, că dormea înainte ca autorul să înceapă actul sexual și că, înainte de aceasta, nu avusese nicio relație cu el.
Prin urmare, procurorul nu examinează, în special, dacă acțiunile reclamantei și contextul de ansamblu demonstrează lipsa consimțământului acesteia și dacă, prin urmare, acțiunile autorului ar putea fi calificate ca viol. Această omisiune este deosebit de evidentă în lumina susținerilor avocatului reclamantei, care solicitase în mod expres autorităților să efectueze o anchetă penală pentru viol (a se vedea paragraful 20 de mai sus), și a propunerii inițiale a procurorului de la parchetul subordonat (a se vedea paragraful 16 de mai sus).
În opinia Curții, elementele indicate la paragrafele precedente sunt suficiente pentru a se face o prezumție rezonabilă potrivit căreia reclamanta nu a fost de acord cu actul sexual și că, prin urmare, cauza necesita o anchetă și o examinare a posibilității de a se formula o acuzație de viol.
La pronunțarea refuzului urmăririi penale pentru viol, procurorul din instanța superioară observă pe scurt că niciuna dintre cele trei ipoteze ale art. 152 CP nu este susținută de fapte și, în special, de declarațiile victimei înseși (a se vedea paragraful 17 de mai sus). Cu toate acestea, parchetul nu se angajează într-o examinare adecvată a probelor care indică lipsa consimțământului, și anume vârsta reclamantei, împrejurările specifice în care are loc actul sexual, lipsa unor relații anterioare între reclamantă și G.S., comportamentul reclamantei în timpul actului sexual și comportamentul său după incident.
Această omisiune – de a examina împrejurările relevante în contextul de ansamblu și de a interpreta legislația națională într-un mod care definește violul ca un act sexual fără consimțământ – nu este examinată și remediată nici de instanța de fond în fața căreia a fost examinată cauza. Judecătorul-raportor avea competența să înceteze procedura judiciară și să retrimită cauza procurorului, dacă constata deficiențe în procedura prealabilă procesului care afectau drepturile procedurale ale victimei (a se vedea paragraful 42 de mai sus). De asemenea, instanța de fond a fost informată cu privire la cererea avocatului reclamantei ca autorul să fie urmărit penal pentru viol (a se vedea paragraful 20 de mai sus).
Având în vedere cele de mai sus, Curtea consideră că reclamanta a sesizat suficient de clar autoritățile naționale cu privire la plângerile sale și, în special, cu privire la cererile sale ca cauza să fie investigată sub aspectul infracțiunii de viol. Curtea ajunge la această concluzie, ținând seama, în special, de cerințele unei justiții care să respecte drepturile copiilor, în cazurile referitoare la violența sexuală (a se vedea paragraful 69 de mai sus). Astfel cum s-a observat mai sus, deși procedura în ansamblu ar fi trebuit să îndeplinească cerințele privind efectuarea unei anchete și urmăriri penale efective în astfel de plângeri, nici parchetul, nici instanța nu au analizat împrejurările cauzei dintr-o perspectivă care să respecte cerințele privind respectarea drepturilor copilului. În astfel de cazuri, trebuie luat în considerare principiul interesului superior al copilului și trebuie asigurată desfășurarea unei anchete și a unei urmăriri penale efective, fără ca aceasta să intensifice trauma copilului. În împrejurările specifice, Curtea consideră că plângerea formulată nu poate fi respinsă pe motivul că reclamanta nu a folosit posibilitatea procesuală prevăzută de legislația națională de a se alătura procedurii ca acuzator privat. Prin urmare, argumentul Guvernului privind neepuizarea căilor de recurs interne trebuie respins.
Având în vedere toate cele de mai sus, Curtea consideră că, la fel ca în cauza similară M.G.C., citată mai sus, § 73, omisiunea parchetului și a instanței de a lua în considerare împrejurările specifice relevante este rezultatul faptului că acestea nu acordă o importanță majoră sau, deloc, vulnerabilității specifice a reclamantei ca persoană foarte tânără și factorilor psihologici speciali în cauzele de viol. Astfel, autoritățile naționale respective nu acordă atenția specială cerută pentru a-și îndeplini în mod corespunzător obligațiile pozitive în temeiul Convenției.
Considerentele de mai sus sunt suficiente pentru ca Curtea să ajungă la concluzia, fără a exprima o opinie cu privire la vinovăția autorului, că există o încălcare procedurală a art. 3 și art. 8 din Convenție.
APLICAREA ART. 41 DIN CONVENȚIE
73. Articolul 41 din Convenție prevede: „În cazul în care Curtea declară că a avut loc o încălcare a Convenției sau a protocoalelor sale și dacă dreptul intern al înaltei părți contractante nu permite decât o înlăturare incompletă a consecințelor acestei încălcări, Curtea acordă părții lezate, dacă este cazul, o satisfacție echitabilă.” Prejudiciu
Reclamanta solicită 12.700 euro pentru prejudiciul moral. În susținerea cererii sale, aceasta indică starea sa psihică și emoțională după agresiune, auto-rănirea și comunicarea electronică între mama reclamantei și avocatul acesteia, în care solicită recomandări pentru ajutor psihologic pentru reclamantă.
Guvernul contestă pretenția reclamantei, considerând-o nejustificată și excesivă.
Guvernul subliniază, de asemenea, că reclamanta nu a folosit posibilitatea de a depune o acțiune în fața instanțelor civile după încheierea procedurii penale. O acțiune delictuală, fie că este examinată împreună cu procedura penală, fie separat, este modalitatea clasică de a pretinde despăgubiri de la persoane private în Bulgaria.
Guvernul mai arată că, în alte cauze în care Curtea constată o încălcare a obligației statului de a investiga efectiv susținerile privind violul, cuantumul despăgubirii acordate pentru prejudiciul moral a fost mai mic.
Curtea a acceptat deja că, ca regulă, cerința epuizării căilor de recurs interne nu se aplică pretențiilor privind satisfacția echitabilă adresate Curții în temeiul art. 41 (a se vedea, de exemplu, Barberà, Messegué și Jabardo c. Spaniei (art. 50), 13 iunie 1994, § 17, Seria A nr. 285-C; Jalloh c. Germaniei [MC], nr. 54810/00, § 129, CEDO 2006-IX; și Diena și Ozoliņš c. Letoniei, nr. 16657/03, § 93, 12 iulie 2007).
În plus, Curtea observă că acțiunea delictuală despre care vorbește Guvernul vizează potențiala despăgubire de la autor în legătură cu fapta pentru care a fost condamnat de instanțele naționale. Pe de altă parte, încălcarea constatată de Curte în prezenta cauză este rezultatul neîndeplinirii de către stat a obligației sale procedurale privind o anchetă efectivă în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție. Prin urmare, procedura indicată de Guvern nu poate asigura o despăgubire pentru încălcarea constatată a Convenției.
Curtea consideră că reclamanta a suferit, fără îndoială, stres ca urmare, cel puțin parțial, a deficiențelor în abordarea autorităților, constatate în prezenta cauză. Prin urmare, Curtea îi acordă 12.700 euro pentru prejudiciul moral suferit. Cheltuieli și speze
Reclamanta mai solicită 1.780 euro cu titlu de cheltuieli și speze suportate în fața Curții, ca onorarii de avocat, și 90 euro ca onorariu de avocat în legătură cu procedura națională.
Guvernul se opune onorariului de avocat și susține că este excesiv.
Conform jurisprudenței Curții, reclamantul are dreptul la rambursarea cheltuielilor și spezelor doar dacă se dovedește că acestea au fost efectiv și necesar suportate și au un cuantum rezonabil. În prezenta cauză, ținând seama de documentele aflate la dispoziția sa și de criteriile de mai sus, Curtea consideră rezonabil să acorde suma de 1.500 euro cu titlu de cheltuieli și speze în procedura în fața Curții, plus orice impozite care ar putea fi datorate de reclamantă. Dobânzi moratorii
Curtea consideră oportun ca rata dobânzii moratorii să se întemeieze pe rata dobânzii facilității de împrumut marginal a Băncii Centrale Europene, la care se vor adăuga trei puncte procentuale. PENTRU ACESTE MOTIVE, CURTEA, ÎN UNANIMITATE, Alătură fondului excepția Guvernului privind neepuizarea căilor de recurs interne în privința plângerii reclamantei în temeiul art. 3 și art. 8 din Convenție; Declară cererea admisibilă; Respinge excepția Guvernului privind neepuizarea și hotărăște că a fost încălcat art. 3 și art. 8 din Convenție ca urmare a lipsei unei anchete efective a plângerii reclamantei privind violul; Hotărăște: (a) Statul pârât trebuie să plătească reclamantei, în termen de trei luni de la data la care hotărârea devine definitivă, în conformitate cu art. 44 § 2 din Convenție, următoarele sume, care vor fi convertite în leva bulgărească la cursul aplicabil la data plății: (i) 12.700 euro (douăsprezece mii șapte sute euro), plus orice impozit ce ar putea fi datorat, pentru prejudiciul moral; (ii) 1.500 euro (o mie cinci sute euro), plus orice impozit ce ar putea fi datorat de reclamantă, pentru cheltuieli și speze; (b) de la expirarea termenului de trei luni sus-menționat și până la plată se va aplica o dobândă simplă asupra sumelor sus-menționate, la o rată egală cu rata dobânzii facilității de împrumut marginal a Băncii Centrale Europene aplicabilă pe perioada de întârziere, la care se vor adăuga trei puncte procentuale; Respinge restul cererii reclamantei privind satisfacția echitabilă. Redactată în limba engleză și comunicată în scris la 28 mai 2020, în conformitate cu art. 77 §§ 2 și 3 din Regulamentul Curții. Victor Soloveytchik Síofra O’Leary Grefier adjunct al secției Președinte
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО З СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 39257/17) РЕШЕНИЕ Чл. 3 и чл. 8 (процедурно) • Позитивни задължения • Наказателно преследване за съвкупление с малолетно лице въпреки молбата на жалбоподателката и първоначалната препоръка на прокурор от по-долната инстанция да бъде разгледано за изнасилване • Неразглеждане от страна на прокурора дали действията на жалбоподателката и цялостният контекст показват липса на съгласие от нейна страна и дали действията на извършителя може да бъдат квалифицирани като изнасилване • По случая е било необходимо да се разследва дали да бъдат повдигнати обвинения за изнасилване • Пропуск да се преценят доказателства за липса на съгласие • Обстоятелствата по делото не са анализирани от гледна точка на това, че участва дете • Не е придадена нужната тежест на уязвимостта на жалбоподателката като млад човек и на специалните психологически фактори по дела за изнасилване СТРАСБУРГ 28 май 2020 г. ОКОНЧАТЕЛНО 12/10/2020 Това решение е станало окончателно при условията на чл.
44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени. По делото З срещу България, Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав: Шифра О’Лиъри [Síofra O’Leary], председател, Габриеле Куцко-Щадлмайер [Gabriele Kucsko-Stadlmayer], Андре Поточки [André Potocki], Йонко Грозев, Мартинш Митс [Mārtiņš Mits], Летиф Хюсеинов [Lәtif Hüseynov], Ладо Чантурия [Lado Chanturia], съдии, и Виктор Соловейчик [Victor Soloveytchik], заместник-секретар на отделението, като има предвид следното: жалбата срещу Република България, подадена до Съда по чл.
34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от британска гражданка, г-ца З („жалбоподателката“), на 20 май 2017 г.; решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“) за жалбата, която засяга липсата на ефективно разследване на оплакването на жалбоподателката, че е изнасилена, и за обявяване на останалата част от жалбата за недопустима; факта, че Правителството на Обединеното кралство не се възползва от възможността да представи писмени коментари с оглед британското гражданство на жалбоподателката; решението името на жалбоподателката да не бъде оповестено; становището, подадено от Правителството-ответник, и становището в отговор, подадено от жалбоподателката; коментарите, представени от Фондация „Асоциация Анимус“, която се присъедини по делото след разрешение от председателя на секцията; след закрито заседание, проведено на 5 май 2020 г., постановява следното решение, прието на същата дата: ВЪВЕДЕНИЕ 1. Делото засяга оплакване по чл.
3 и чл. 8 от Конвенцията относно неефективно разследване и наказателно преследване на твърденията на жалбоподателката, че е изнасилена, и относно неадекватното наказание на извършителя. ФАКТИТЕ 1. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
СЪБИТИЯТА ОТ ВЕЧЕРТА НА 25 СРЕЩУ 26 ФЕВРУАРИ 2015
г. 3. Жалбоподателката, г-ца З., е родена през 2001 г. и живее в малко село в област Ямбол. 4. На 25 февруари 2015 г. жалбоподателката, на възраст 13 години и 4 месеца, приема покана от приятелка, С., британско момиче, да прекара нощта в семейния дом на последната. Към този момент С. е на 16 години и живее със семейството си в близко село. Нейният 23-годишен приятел Г.С. също е поканен да прекара нощта в къщата. Освен това родителите на С. също ще спят в къщата тази нощ. Жалбоподателката познава добре както С., така и Г.С., тъй като често прекарва време с тях като двойка. 5. Вечерта на 25 февруари 2015 г., обсъждайки подредбата на местата за спане, С. предлага жалбоподателката да вземе единичното легло в спалнята ѝ, а тя и Г.С.
да спят на пода в същата стая. Г.С. отказва да спи на пода и вместо това отива в съседната стая. С. отказва да го последва. Жалбоподателката и С. остават в същата стая, където жалбоподателката ляга да спи на леглото, а С. ляга на пода. 6. Около 4 часа сутринта на 26 февруари 2015 г. жалбоподателката усеща, че някой се качва в леглото й. Вижда, че това е Г.С. и се обръща към стената, възнамерявайки да заспи отново. Тогава Г.С. я хваща и започва да опипва тялото ѝ с ръце. Жалбоподателката се отдръпва от него, приближава се до стената и избутва ръцете му от себе си, но той не спира. Решава, че ако се престори на заспала, той ще я остави на мира. Вместо това Г.С. сваля бельото й до глезените. Жалбоподателката е шокирана и уплашена.
Тя не може да реагира и не знае какво да прави. 7. Г.С. се качва върху нея и разтваря краката й, които тя държи събрани здраво, като слага коляно между тях. След това той прониква в нея и продължава със сексуалния акт. Жалбоподателката изпитва болка и отвращение. Казва му да се махне от нея. Той прави това, но преди тя да успее да вдигне бельото си, той отново се качва върху нея. Жалбоподателката повтаря, че той трябва да я остави на мира. Той пита дали тя ще каже на някого за това. Когато казва, че няма, той отива при приятелката си на пода. 8. Сутринта на 26 февруари 2015 г., когато жалбоподателката отива на училище, неин приятел забелязва, че е разстроена, и я пита за причината. Жалбоподателката отначало не казва нищо, но скоро след това му споделя, че мъж е имал сексуален контакт с нея против волята й. Приятелят съветва жалбоподателката да съобщи за това.
Жалбоподателката първо казва на С., приятелката, в чийто дом е станал инцидентът, какво се е случило. Двете решават да кажат на директора на училището. По пътя към директора те се сблъскват с портиера на училището и казват на него и на учител защо търсят директора. Друг учител, който се намира наблизо, също чува историята на жалбоподателката. Разследването 9. По-късно на същия ден жалбоподателката съобщава за инцидента в полицията и местната районна прокуратура веднага образува наказателно производство. Както тя, така и Г.С. са разпитани същия ден и са уведомени за правата им в наказателния процес. В показанията си той твърди, че жалбоподателката не е възразила срещу това да я прегръща и че когато й е предложил да свали бельото си, тя с готовност го е направила.
После заявява, че е прониквал в нея „в продължение на две минути“ и е прекъснал акта, тъй като тя му е казала, че я боли. Той добавя, че мотивацията за действията му е, че е чул, че тя не е девствена. 10. На следващия ден Г.С. е обвинен в съвкупление с лице на възраст под четиринадесет години, престъпление по чл. 151, ал. 1 от Наказателния кодекс. (вж. параграф 38 по-долу). На следващия ден полицията разпитва отново Г.С., този път в качеството му на обвиняем, в полицейското управление и в присъствието на неговия адвокат. Тогава той заявява, че около 5 часа в нощта на събитията жалбоподателката го е събудила, като е галила стомаха и пениса му. Той се изненадал и й е казал да спре, тъй като приятелката му била в стаята.
Жалбоподателката отговорила, че не я интересува, и му казала, че ако не се съгласи да прави секс с нея, ще го обвини в изнасилване. Той отказал, но тя се съблякла с думите „Хайде да правим секс“. Той отново отказал и не извършил съвкупление с нея. 11. На 6 март 2015 г. Г.С. е задържан под стража с решение на районния съд. На 11 март 2015 г. горната инстанция го поставя под домашен арест. 12. На 11 април 2015 г. майката на жалбоподателката писмено информира разследващите органи, че жалбоподателката се самонаранява, като прави разрези по ръцете и краката си. В последващо писмо от 21 август 2015 г. майката съобщава, че е намерила бележка сред вещите на дъщеря си, които гласи: „Да се самоубия ли, да или не.
Да, защото не си струва“. Майката на жалбоподателката изразява притесненията си за благополучието на дъщеря си и за последиците от инцидента върху психическото ѝ състояние. 2. В хода на разследването се провеждат редица процесуално-следствени действия. Те включват разпити на свидетели (в деня след събитията и след това), оглед на мястото на деянието (на 26 февруари 2015 г.), психологическо-психиатрична експертиза на жалбоподателката (на 28 април 2015 г.) и съдебно-медицинска експертиза на жалбоподателката и Г.С. (на 26 февруари 2015 г.). По-конкретно са разпитани следните свидетели: майката на З.; С., в чиято къща З. прекарва нощта на 25 срещу 26 февруари 2015 г.; майката на С. и нейният съпруг; приятелят, на когото З. споделя на сутринта на 26 февруари 2015 г. в училище; български и британски познати на семействата на З. и С.; полицейски служител, който след устно оплакване от майката на З. на 27 февруари 2015 г. отива на същия ден до дома на Г.С.
да го предупреди да не доближава жертвата. 3. Психологическо-психиатричната експертиза установява, че жалбоподателката е била в съзнание по време на деянието и го помни добре. Тя е изпитала силен страх и уплаха, които са били в състояние временно да блокират реакциите й, но след това е могла да се противопостави на това, което й се случва. Била е в състояние да направи избор, но не е имала достатъчно разбиране. Тя е избрала да замълчи, тъй като чувствата й за страх и срам са доминирали по време на събитията. 4. Съдебно-медицинската експертиза установява, че е напълно възможно жалбоподателката да е била подложена на действията, които описва, въпреки липсата на травматични увреждания на гениталиите й към момента на прегледа.
В допълнение, експертизата стига до заключението, че тя все още не разбира напълно въпросите, свързани със секса и неговите проявления. (a) Предложение за наказателно преследване за изнасилване 5. На 26 август 2015 г. районният прокурор стига до заключението, че събраните по случая доказателства сочат, че е извършено престъплението изнасилване, което се наказва съгласно чл. 152 от Наказателния кодекс (вж. параграф 39 по-долу). Той изпраща преписката на компетентния висшестоящ орган, Окръжна прокуратура-Ямбол, за продължаване на процесуално-следствените действия. (b) Отказ за наказателно преследване за изнасилване 6. На 4 септември 2015 г. окръжният прокурор на Ямбол, на когото е разпределено делото, отказва да поеме случая и да се съобрази с препоръката за наказателно преследване за изнасилване.
Според него събраните материали и по-конкретно показанията на самата жертва не съдържат доказателства, които да отговарят на правната квалификация на изнасилване. По-конкретно прокурорът отбелязва, че нито една от трите хипотези, изброени в чл. 152 от Наказателния кодекс, не е изпълнена: жертвата не е била лишена от възможността за самоотбрана, не е използвана сила или заплахи срещу нея и тя не е била приведена в безпомощно състояние преди инцидента. 7. Преписката е върната на районната прокуратура и делото продължава с обвинение за съвкупление с малолетна съгласно чл. 151 от Наказателния кодекс.
8. След приключване на разследването събраните материали са предявени на майката на жалбоподателката и нейния адвокат на 12 октомври 2015 г. След като се запознават с материалите, те искат да бъдат предприети допълнителни процесуално-следствени действия, включително преглед на дясната ръка на жалбоподателката за следи от често и интензивно самонараняване и изслушване на на свидетелски показания относно характера на обвиняемия и състоянието на жалбоподателката сутринта след инцидента, когато тя отива на училище. 9. Майката на жалбоподателката и нейният адвокат също така изрично правят искане да бъдат повдигнати обвинения за изнасилване по чл. 152, ал. 1 от Наказателния кодекс. Адвокатът на жалбоподателката подчертава обстоятелствата, при които е извършено посегателството, и безочието на действията на Г.С., което е шокирало жалбоподателката.
В резултат на това тя се е чувствала безпомощна, предадена и засрамена и всичко това е довело до временна неспособност да се защити в достатъчна степен. 10. На 27 октомври 2015 г. прокуратурата отхвърля горепосочените искания на жалбоподателката. Материалите по разследването са предявени на жалбоподателката за втори път на 21 декември 2015 г. и с това разследването на досъдебна фаза приключва. (c) Обвинителен акт 11. Обвинителният акт е внесен на 29 януари 2016 г. Той съдържа следните факти, приети от прокуратурата. Жалбоподателката е заспала сама в леглото в спалнята на своята приятелка. В ранните часове на утрото се събужда и вижда Г.С. в леглото до нея. Имайки предвид, че Г.С. е гадже на приятелката й С. и че тримата често прекарват време заедно, жалбоподателката не е допускала, че той ще й направи нещо и се обръща към стената.
Тогава Г.С. я обгръща с ръце. Жалбоподателката се отдръпнала, но Г.С. се приближил към нея и започнал да опипва тялото й. Въпреки опитите й да му попречи първо като се преструвала, че спи, и след това като избутала ръцете му от тялото си, той не спрял, а вместо това продължил да я опипва сексуално. След това смъкнал бельото й, качил се върху нея, с крак разделил краката й, които тя стискала, и проникнал в нея. Актът бил прекъснат от жалбоподателката, която изпитала болка. Г.С. се опитал да го възобнови, но жалбоподателката отказала, след което Г.С. се преместил при приятелката си на пода. По време на разпита след инцидента жалбоподателката казва, че не е повикала приятелката си С., защото се е страхувала от Г.С.
12. По-нататък в обвинителния акт се посочва, че според психологическо-психиатричната експертиза на жалбоподателката, тя е била способна да съзнава действията си по време на инцидента и да прецени правилно ситуацията. Стига се до заключението, че въз основа на установените по-горе факти Г.С. е извършил престъплението съвкупление с малолетна съгласно чл. 151 от Наказателния кодекс. Г.С., който вече е осъждан за престъпление, е действал умишлено, съзнавайки високата обществена опасност на деянито. Въпреки че отрича вината си по време на следствието, събраните доказателства – свидетелски показания, оглед на местопрестъплението, съдебно-медицинска експертиза и психологическо-психиатрична експертиза, други материали – сочат вината му.
ДРУГИ РАЗВИТИЯ
13. През февруари 2016 г. полицията отива в къщата на семейството на жалбоподателката, за да търси наркотици по друг случай, който не е свързан с престъплението срещу жалбоподателката от предишната година. Тъй като не е представено разрешение, майката на жалбоподателката отказва да пусне полицията вътре. Полицейски служители остават пред къщата, докато прокурорът не им указва да си тръгнат известно време след това. Жалбоподателката и нейната осемгодишна сестра са в къщата по това време. 14. На следващия ден жалбоподателката е извикана в местното полицейско управление, където е попитана дали продава или купува наркотици от заподозрения, трета страна, като тя отрича и двете твърдения.
15. Скоро след това жалбоподателката показва на майка си извадки от социалните медии, в които 26-годишен мъж, приятел на обвиняемия по негово собствено признание, я тормози вербално и я заплашва във връзка с това, че е съобщила за инцидента от февруари 2015 г. и накрая я пита дали употребява марихуана. Съдебно производство 16. След образуването на производството пред Районен съд Ямбол, на 23 март 2016 г. съдията-докладчик решава да разгледа делото при закрити врати и насрочва съдебно заседание за 16 май 2016 г. 17. На 8 април 2016 г. адвокатът на жалбоподателката моли съда за целите на съдебното производство жалбоподателката да бъде разпитана в „синя стая“ – специално помещение, където в защитена среда деца-жертви или свидетели на насилие, са разпитвани от специално обучени професионалисти, без контакт с предполагаемия извършител.
18. На 13 април 2016 г. съдията разпорежда адвокатът да бъде уведомен за разглеждането при закрити врати. Със същото разпореждане съдията отлага разглеждането на молбата на жалбоподателката от 8 април 2016 г. до заседанието по същество. 19. На 9 май 2016 г. адвокатът на жалбоподателката моли съда да разреши на жалбоподателката да не присъства на съдебното заседание, докато не бъде разгледана молбата й за разпит в „синя стая“, тъй като тя желае да избегне всякакъв контакт с Г.С. На 11 май 2016 г. съдът одобрява молбата. 20. На 16 май 2016 г. съдът провежда заседание по делото. Жалбоподателката не присъства, но се представлява от адвокат. Присъства майката на жалбоподателката в качеството на свидетел.
В началото на заседанието адвокатът представя молба, подписана от майката на жалбоподателката, с която моли съда да разреши на жалбоподателката да встъпи в производството като граждански ищец. Молбата е отправена от майката в качеството й на законен представител на жалбоподателката. Според протокола от заседанието, съдът намира, че майката на жалбоподателката няма процесуална легитимация да подаде граждански иск от името на дъщеря си, тъй като по времето на заседанието жалбоподателката е навършила четиринадесет години. Следователно, граждански иск трябва да се подаде от жалбоподателката със съгласието на майка й. 21. Жалбоподателката не прави искане да участва в производството като частен обвинител.
Тъй като тя вече не е страна по производството, защото молбата на майка й тя да участва като граждански ищец е отхвърлена, адвокатът й е освободен от съдебното заседание. 22. По време на същото съдебно заседание и след подадена молба за това от обвиняемия, съдът решава да проведе съкратено съдебно следствие съгласно чл. 370-374 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Съгласно тази процедура на съдебната фаза не се събират доказателства, като съдът разчита единствено на доказателствата, събрани в досъдебното производство. 23. Г.С. признава изцяло фактите, представени в обвинителния акт. Съдът стига до заключението, че изявлението на обвиняемия се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство, и решава да не събира повече доказателства.
По тази причина съдът счита, че вече не е необходимо да разглежда молбата на жалбоподателката за разпит в „синя стая“ (вж. параграф 28 по-горе). 24. На същия ден, 16 май 2016 г., съдът намира Г.С. за виновен за съвкупление с малолетна съгласно чл. 151, ал. 1 от Наказателния кодекс. По отношение на наказанието, съдът отбелязва, че законът предвижда лишаване от свобода от две до шест години. Предвид това, че по делото е проведено съкратено съдебно следствие, съдът намалява присъдата с една трета (вж. параграф 44 по-долу) и осъжда подсъдимия на лишаване от свобода от една година и четири месеца. Съдът отлага изпълнението на наказанието с три години (вж. параграф 45 по-долу). Мотивите на съдебното решение са обявени на 27 май 2016 г. Съдът разпорежда също така веществените доказателства – черен анцуг и бельо – да бъдат върнати на собственика им, по-конкретно на жалбоподателката.
25. Независимо от признанието си в първоинстанционното съдебно производство, Г.С. обжалва съдебното решение. На 6 юли 2016 г. Окръжен съд Ямбол потвърждава присъдата, наложена от първоинстанционния съд. Независимо от факта, че няма процесуална легитимация в съдебното производство, жалбоподателката дава показания като пострадала пред второинстанционния съд, в които описва преживяването си като жертва на изнасилване. Тя също така изразява разочарованието си от неадекватността на наказателното разследване и присъдата и моли съда да вземе предвид показанията й при вземането на решение. Постановеното съдебно решение не подлежи на обжалване и влиза в сила същия ден. 26. Тъй като жалбоподателката не е страна в съдебното производство, властите нямат задължение да я уведомят за окончателното съдебно решение.
В резултат на това, съдът не уведомява адвоката й за окончателната присъда. От друга страна, в изпълнение на разпореждането на съда за връщане на вещите й, съдът изпраща пет известия до жалбоподателката, с които я уведомява, че е постановено окончателно съдебно решение и я кани в деловодството да получи вещите си. На 21 ноември 2016 г. тя е уведомена за едно от тези известия, явно чрез кметството, като негов представител се обажда по телефона на семейството й и ги уведомява. Тъй като тя не се явява пред съда да вземе вещите си, съдът разпорежда те да бъдат унищожени през август 2017 г.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА И ПРАКТИКА
Вътрешно право и практика 27. Съгласно чл. 151, ал. 1 от Наказателния кодекс съвкуплението с лице, ненавършило 14-годишна възраст, е престъпление, което се наказва с между две и шест години лишаване от свобода. Съгласието не е валидна защита в такива случаи. 28. Чл. 152, ал. 1 от Наказателния кодекс определя изнасилването като: „съвъкупление с лице от женски пол, (1) лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие; (2) като го принуди към това със сила или заплашване; (3) като го приведе в безпомощно състояние.“ Макар че липсата на съгласие е посочена изрично само в първата алинея, Върховният съд приема, че това е елемент, присъщ на цялата разпоредба. 29. Съгласно чл. 152, ал. 4, т. 1 от Наказателния кодекс, наказанието за изнасилване е между десет и двадесет години лишаване от свобода ако жертвата не е навършила четиринадесет години.
Опит за самоубийство от страна на жертвата след изнасилването, независимо от възрастта й, се смята за утежняващо обстоятелство и престъплението се наказва с от пет до петнадесет години лишаване от свобода. 30. Съответният районен съд е компетентен да разглежда дела за престъпления по чл. 151, ал. 1 НК (чл. 35, ал. 1 от НПК), а съответният окръжен съд като първа инстанция е компетентен да разглежда дела за престъпления по чл. 152, ал. 4, т. 1 НК (чл. 35, ал. 2 от НПК). 31. След завеждането на дело пред първоинстанционния съд, съдията докладчик проверява наред с други неща и дали на досъдебната фаза има нарушения на процесуалните правила, водещи до ограничаване на правата на обвиняемия или жертвата (чл.
248 от НПК съгласно формулировката към съответния момент). Ако е така, съдията прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора за отстраняване на констатираните нарушения (чл. 249 от НПК съгласно формулировката към съответния момент). 32. Първоинстанционният съд връща дело на съответния прокурор съгласно чл. 288 от НПК, ако нарушение на процесуалните правила в досъдебното производство води до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или ако в съдебно заседание се установи, че наказуемото деяние представлява престъпление, по което компетентен е висшестоящ съд (вж. опр. № 2330 от 17.11.2014 г. на РС-Варна по н.ч.х.д. № 2500/ 2014г. и опр. № 164 от 2.02.2018 г. на РС-Пловдив по н.о.х.д.
№ 3502/ 2017г.). Съдилищата прилагат тази разпоредба, когато установят, че фактическото описание на деянието не отговаря на дадената правна квалификация, като приемат, че това се е отразило отрицателно на процесуалните права на обвиняемия (опр. 137 от 28.04.2010 г. на РС-Велинград по н.о.х.д. № 176/ 2010г.). 33. Принцип на наказателното процесуално право е, че по време на съдебната фаза съдът отново събира доказателства. Съкратеното съдебно следствие, предвидено в чл. 370 до чл. 374 от НПК, представлява изключение от това правило. То може да бъде поискано от обвиняемия в първото съдебно заседание или от съда служебно и се развива по следния начин. Всички страни в съдебното производство се съгласяват, че не е необходимо съдът да разпитва дадени свидетели или вещи лица.
Това означава, че съдът трябва да използва протоколите от разпитите им в досъдебното производство (чл. 371, ал. 1 и чл. 373, ал. 1 от НПК). Обвиняемият може да признае изцяло фактите, изложени в обвинителния акт, като се съгласи да не се събират допълнителни доказателства (чл. 371, ал. 2 от НПК). В този случай, съдът следва да провери дали признанието се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство, и да приеме фактите в обвинителния акт за доказани без да провежда разпити (чл. 373, ал. 2 и 3 от НПК). Съгласно чл. 373, ал. 2 от НПК, при това положение съдът намалява наказанието с една трета съгласно чл. 58a от НК. 34. Когато съдът постанови лишаване от свобода до три години, той може да отложи изпълнението на наказанието за период от три до пет години, ако лицето не е осъждано и ако съдът счита, че действителното изтърпяване на наказанието не е задължително, за да се поправи осъденото лице (чл.
66 от НК). 35. Когато в съдебното производство пред първоинстанционния съд прокурорът установи основания за изменение на обстоятелствата по обвинителния акт или за прилагане на закон, който предвижда по-тежко наказание за престъплението, той следва да измени обвинението (чл. 287, ал. 1 от НПК ). Съдът следва да прекрати съдебното производство и да върне делото на съответния прокурор, ако новото обвинение е за престъпление, което е подсъдно на горестоящ съд, военен съд или специализиран наказателен съд (чл. 287, ал. 2 от НПК ). Съдът може да отложи съдебното заседание, ако страните се нуждаят от повече време да се подготвят за новото обвинение. 36. Второинстанционният съд прави пълна проверка на присъдата на първоинстанционния съд независимо от основанията за обжалване (чл.
314, ал. 1 от НПК). Второинстанционният съд може да установи нови фактически обстоятелства (чл. 316 от НПК) и да събира всякакви доказателства (чл. 315 от НПК). Той може да използва всички способи за събиране на доказателства (чл. 332 от НПК). Съдът може още да изслуша свидетелите от първата инстанция, ако сметне за необходимо, или да допусне нови свидетели, ако сметне, че показанията им са важни за правилното разглеждане на делото (чл. 327 от НПК). Второинстанционният съд може: да отмени присъдата и да върне делото на прокуратурата или на първоинстанционния съд за ново разглеждане; да отмени присъдата и да постанови нова (когато прилага закон по отношение на престъпление, за което е предвидено по-тежко наказание, ако за това наказание е предявен обвинителен акт пред първата инстанция и ако публичният или частният обвинител са поискали това); да измени присъдата; или да потвърди първоинстанционната присъда (чл.
334 от НПК съгласно формулировката към съответния момент и чл. 336 от НПК). 37. Съгласно чл. 335, ал. 4 от НПК, при липса на протест от прокурора или жалба от частния обвинител, второинстанционният съд не може (1) да отмени присъда, постановена в производство, заведено от частно лице по наказателно дело от общ характер, или (2) да отмени оправдателна присъда на първоинстанционния съд.
МЕЖДУНАРОДНИ СТАНДАРТИ
38. Приложимите международни правни разпоредби са посочени в скорошното решение по делото A and B v. Croatia , № 7144/15, §§ 76-83, 20 юни 2019 г. ПРАВОТО ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 и ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 39. Жалбоподателката се оплаква, като се позовава на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, че властите не са провели ефективно разследване по нейното оплакване, че е била изнасилена, включително като не са извършили определени процесуално-следствени действия (вж. параграфи 19 и 20 по-горе), както и не са повдигнали обвинение за изнасилване на виновното лице. По-конкретно, чрез повдигането на обвинение за съвкупление с малолетна, а не за изнасилване, прокуратурата е пряко отговорна за последвалото неефективно наказание, наложено от съдилищата.
Жалбоподателката се оплаква още, че не е могла да участва в съдебното производство в качество различно от това на свидетел и че не са й предоставени необходимите възможности за участието й като пострадала. 40. Съдът намира, че горните оплаквания следва да бъдат разгледани съгласно чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията, които в приложимите си части предвиждат следното: Член 3 „Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.” Член 8 Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот...“ Допустимост Становища на страните 41. Правителството твърди на първо място, че жалбоподателката не е спазила правилото за шестмесечния срок като се има предвид, че срокът започва да тече от датата, на която присъдата срещу извършителя става окончателна.
Жалбоподателката се обръща към съда едва през м. май 2017 г., което е повече от шест месеца след това. 42. На второ място, Правителството посочва, че жалбоподателката не е изчерпала наличните и ефективни вътрешноправни средства за защита. По-конкретно, тя не е поискала от първоинстанционния съд да я конституира като частен обвинител, макар че е представлявана от адвокат. Ако е била конституирана в производството като частен обвинител, тя би могла да повдигне оплакванията си за пропуски в разследването пред националния съд, да обжалва присъдата и да претендира за по-тежко наказание. Също така тя не е поискала да участва като граждански ищец в наказателното производство срещу Г.С. 43. Неизползването от жалбоподателката на наличните вътрешноправни средства води до невъзможност тя да окаже влияние върху съда в съдебното производство срещу Г.С.
Българското законодателство й предоставя достатъчно възможности да участва ефективно в качеството на пострадал в производството срещу извършителя и тя не може да държи властите отговорни за своето бездействие в тази връзка. 44. Жалбоподателката оспорва тези твърдения. Относно правилото за шестмесечния срок тя посочва, че семейството й разбира за окончателното съдебно решение едва след като представител на кметството им се обажа по телефона и ги уведомява, че в кметството има известие за нея (вж. параграф 37 по-горе). 45. Що се отнася до невъзможността й да встъпи като граждански ищец, жалбоподателката изтъква, че съгласно чл. 15, ал. 2 и 3 от НПК съдията е задължен не само да обясни правата на участниците в производството, но и да осигури ефективното упражняване на тези права.
Тъй като жалбоподателката не е могла ефективно да упражни правата си в производството, тя е била лишена от редица други правни възможности и ползи, които обичайно се полагат на страните по дело. Относно възражението на Правителството за това, че не встъпва в производството като частен обвинител, жалбоподателката посочва, че като непълнолетно лице от нея не може да се очаква да постигне успех като частен обвинител по дело за престъпление, което налага на властите задължение за ефективно наказателно разследване, и по което дори самата държава не е могла да осигури ефективна присъда. Преценка на Съда 46. Относно аргумента на Правителството, че жалбоподателката не е спазила шестмесечния срок, Съдът намира следното.
Освен първоначалното й участие в досъдебната фаза преди делото да бъде разгледано от съда, жалбоподателката не е страна в съдебното производство, което приключва с окончателното решаване на делото. Както отбелязва Правителството, нито тя, нито адвокатът й имат право съгласно българското законодателство да бъдат уведомени за развитието на производството. 47. Следователно, правилата за изчисляване на шестте месеца в ситуации, когато жалбоподателите (или техните адвокати) имат право да им бъде връчено окончателното решение (вж. Worm v. Austria , 29 август 1997 г., § 33, Reports of Judgments and Decisions 1997 ‑ V ) или когато страните следва да бъдат активни и да проверят в деловодството на съда за окончателното решение (вж.
Papachelas v. Greece [ГК], № 31423/96, § 30, ЕСПЧ 1999 ‑ II), са неприложими в настоящия случай, тъй като жалбоподателката не е страна в производството. 48. Следователно, както Съдът намира в извънредни случаи, шестмесечният период започва да тече от датата, на която жалбоподателката или неин представител има достатъчно информация за окончателното решение на националния съд (вж. mutatis mutandis Koç and Tosun v. Turkey (dec.), № 23852/04, 13 ноември 2008 г. и Belozorov v. Russia and Ukraine , № 43611/02, § 93, 15 октомври 2015 г.). В такива случаи Съдът счита, че държавата, която се позовава на несъобразяването с шестмесечния срок, следва да установи датата, на която жалбоподателят узнава за окончателното решение на националния съд (вж.
Șahmo v. Turkey (dec.), № 37415/97, 1 април 2003 г. и Belozorov , цитирано по-горе, § 97). В настоящия случай, при липсата на обяснение от Правителството, различно от представеното от жалбоподателката относно датата, на която за първи път узнава, че има окончателно съдебно решение срещу извършителя, Съдът няма друг избор освен да приеме, че това е 21 ноември 2016 г. Следователно не е налице нарушение във връзка с шестмесечния срок. 49. Съдът счита още, че въпросът за изчерпването на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със съществото на оплакването на жалбоподателката относно процесуалния аспект на чл. 3 от Конвенцията (за сходен подход вж. Mogilat v. Russia , № 8461/03, § 45 с допълнителна препратка, 13 март 2012 г.).
Следователно Съдът намира, че въпросът следва да бъде разгледан по-долу съгласно материалната разпоредба на Конвенцията. 50. На последно място Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано, нито недопустимо на други основания, предвидени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима. По същество Становища на страните 51. Жалбоподателката посочва по-конкретно, че ефективно наказателно преследване и предшестващо го ефективно разследване не са възможни, когато сексуалното насилие се разглежда съгласно чл. 151, ал. 1 от НК, особено когато случаите на изнасилване се разглеждат като “съвкупление с малолетно лице“. В нейния случай разследването и наказателното преследване са неефективни, защото не е проведено разследване и наказателно преследване за изнасилване, а крайно смекчената присъда, постановена срещу извършителя за по-леко престъпление, не осигурява ефективно наказание за сексуални престъпления.
52. Правителството твърди, че властите не са проявили пасивност, отрицателно отношение или пристрастие към жалбоподателката. Точно обратното, те са се заели със случая експедитивно и са осигурили закрила на жалбоподателката, като са взели предвид сериозността на ситуацията. Правителството приканва Съда да обяви оплакванията на жалбоподателката в това отношение за явно необосновани или да приеме, че те не разкриват нарушение на Конвенцията. Преценката на Съда (a) Общи принципи 53. Приложимите принципи относно задължението на държавата, произтичащо от чл. 3 от Конвенцията, да разследва случаи на насилие и по-конкретно сексуално насилие, извършено от частни лица, са посочени в решението M.Ч. срещу България (№ 39272/98 , §§ 149, 151 и 153, ЕСПЧ 2003 ‑ XII).
54. Що се отнася до изискванията на Конвенцията, свързани с ефективността на разследването, Съдът приема, че по принцип всяко разследване следва да може да доведе до установяване на фактите по делото, както и до установяване и, ако е подходящо, наказването на отговорните за престъплението. Това не е задължение за постигане на резултат, а задължение за начин. Властите трябва да са използвали разумни средства на тяхно разположение, за да осигурят доказателства за инцидента (вж. сред много други Denis Vasilyev v. Russia , № 32704/04 , § 100, 17 декември 2009 г., с допълнителни препратки). 55. Освен това, доколкото разследването е довело до повдигане на обвинение пред националния съд, позитивните задължения съгласно чл.
3 от Конвенцията се простират и до съдебната фаза на производството. В такива случаи производството като цяло, включително съдебната фаза, следва да отговоря на изискванията на чл. 3 (вж. Okkalı v. Turkey , № 52067/99 , § 65, ЕСПЧ 2006 ‑ XII (извадки)). Това означава, че националният съд при никакви обстоятелства не трябва да има готовност да остави безнаказано физическо или психологическо страдание (вж. Çelik v Turkey (№ 2), № 39326/02 , § 34, 27 май 2010 г.). 56. В допълнение, съгласно съвременните стандарти и тенденции в областта, позитивните задължения на договарящите страни по чл. 3 от Конвенцията следва да се приемат като изискващи предвиждане на наказание и провеждане на ефективно наказателно преследване на всеки сексуален акт без съгласие, включително при липса на физическа съпротива от жертвата (вж.
I.C. v. Romania , № 36934/08, § 52, 24 май 2016 г.). Също така Съдът не изключва възможността позитивното задължение на държавата по чл. 8 за опазване на физическата неприкосновеност на личността да засегне въпросите, свързани с ефективността на наказателно разследване (вж. М.Ч. , цитирано по-горе, § 152 с допълнителни препратки; вж. още mutatis mutandis Khadija Ismayilova v. Azerbaijan , № 65286/13 и № 57270/14, § 117, 10 януари 2019 г.). 57. Както Съдът е отбелязвал, промененото разбиране за начина, по който се преживява изнасилването, показва, че жертвите на сексуално насилие – по-конкретно, малолетните и непълнолетните момичета, – често не оказват физическа съпротива, поради различни психологически фактори или защото се страхуват от насилие от страна на извършителя (вж.
М.Ч. срещу България , цитирано по-горе, § 164). В допълнение, развитието на законите и практиката в тази област отразява еволюцията на обществата към ефективно равенство и уважение към сексуалната автономност на всеки човек (пак там, § 165). 58. Съдът също така многократно е приемал, че в случаи на сексуално насилие децата са особено уязвими (вж. A and B , цитирано по-горе, § 111; М.Ч. , цитирано по-горе, §§ 150 и 183, и M.G.C. v. Romania , № 61495/11, § 56, 15 март 2016 г.). Правото на зачитане на човешкото достойнство и психологическото благополучие изисква специално внимание, когато жертвата на насилие е дете (вж. C.A.S. and C.S. v. Romania , № 26692/05, § 82, 20 март 2012 г.). Задълженията на държавата съгласно чл.
3 и чл. 8 от Конвенцията в случаи, в които участва и е засегнато дете, за което се предполага, че е жертва на сексуално насилие, изискват ефективното зачитане на правото на детето неговият най-добър интерес да бъде взет предвид на първо място (вж. в различен контекст делата Neulinger and Shuruk v. Switzerland [ГК], № 1615/07, § 134, ЕСПЧ 2010; Scozzari and Giunta v. Italy [ГК], № 39221/98 и № 41963/98, § 169, ЕСПЧ 2000 ‑ VIII, и Blokhin v. Russia [ГК], № 47152/06, § 138, ЕСПЧ 2016) и да се вземат предвид от националните власти особената уязвимост на детето и неговите потребности (вж. mutatis mutandis O’Keeffe v. Ireland [ГК], № 35810/09, § 146, ЕСПЧ 2014 (извадки), и M.G.C. , цитирано по-горе, § 73). 59. По сходен начин Съдът приема, че съгласно чл.
3 и чл. 8 от Конвенцията от държавите се изисква да приемат разпоредби, които криминализират сексуалното насилие върху деца, и да ги прилагат на практика чрез ефективно разследване и наказателно преследване (вж. X and Y v. the Netherlands , 26 март 1985 г., § 27, Серия A № 91; Söderman v. Sweden [ГК], № 5786/08, §§ 82-83, ЕСПЧ 2013, и M.G.C. , цитирано по-горе, §§ 57-58), като вземат предвид особената уязвимост на децата, тяхното достойнство и техните права като деца и като жертви. Техните задължения произтичат и от други международни инструменти като например inter alia , Конвенцията на Съвета на Европа за закрила на децата срещу сексуална експлоатация и сексуално насилие и Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие.
(b) Прилагане на тези принципи към настоящия случай 60. Настоящият случай засяга оплакване, че властите не разследват ефективно твърденията на жалбоподателката, че е изнасилена, и след като провеждат наказателно производство за по-леко престъпление, а не за изнасилване, налагат неадекватно наказане на извършителя. Следователно задачата на Съда в настоящия случай е да прецени дали производството като цяло страда от толкова сериозни недостатъци, че те представляват нарушение от държавата-ответник на позитивните задължения по чл. 3 (по сходен начин вж. Çelik v. Turkey (№ 2) , № 39326/02, § 34, 27 май 2010 г.). Съдът обаче не може да замени националните власти в преценката на фактите по делото или в правната квалификация, която се дава на фактите.
Не може и да вземе решение относно твърдяната наказателна отговорност на извършителя (по сходен начин вж. M.G.C. , цитирано по-горе, § 61). 61. Що се отнася до същината на оплакването, а именно твърдението, че изнасилването не е адекватно разследвано и не е проведено наказателно разследване за изнасилване, Съдът отбелязва, че чл. 152 от българския НК и неговото тълкуване от националните съдилища включва липсата на съгласие на жертвата като елемент от престъплението изнасилване, като няма изискване за физическа съпротива от жертвата. Така, националното законодателство квалифицира изнасилването по начин, който не се различава значително от формулировката в законодателството на други договарящи държави, както е описано от Съда в М.Ч.
срещу България (цитирано по-горе, §§ 74 и 88-100). Следователно решаващо е значението, което придават разследващите органи и съдилищата на термините в разпоредбата, като „принуда“ и жертвата да бъде лишена от „възможност за самоотбрана“ или „да бъде приведена в безпомощно състояние“ (по сходен начин вж. M.G.C. , цитирано по-горе, §§ 63-64). 62. Съдът отбелязва, че в настоящия случай наказателното производство е образувано незабавно по жалба на жалбоподателката и своевременно са предприети редица процесуално-следствени действия (вж. параграф 13 по-горе). От друга страна, редица други действия по разследването са поискани от адвоката на жалбоподателката, но не са извършени (вж. параграфи 19 и 20 по-горе).
Сред тях според Съда е важно искането да бъде назначена експертиза на жалбоподателката за следи от самонараняване след инцидента и тяхното значение за тълкуването на съгласието на жалбоподателката за извършване на сексуалния акт (вж. параграф 19 по-горе). Молба за това е подадена, след като майката на жалбоподателката обръща внимание на разследващите за бележката за самоубийство, написана от дъщеря й, която явно е започнала да се самонаранява в резултат на преживяната травма (вж. параграф 12 по-горе). 63. При сходни случаи Съдът изразява становище, че властите следва да проверят всички факти и да вземат решение въз основа на преценка на всички релевантни обстоятелства (вж. C.A.S. and C.S.
, цитирано по-горе, § 77). Независимо от субсидиарната си роля по въпроса, Съдът е особено критичен по дела с твърдения за изнасилване, по които разследващите органи не полагат последователни усилия да установят всички релевантни обстоятелства и да направят преценка за съгласието на предполагаемата жертва с оглед на контекста (вж. mutatis mutandis М.Ч ., цитирано по-горе, §§ 177-78). 64. В края на разследването, въпреки по-ранно заключение на районния прокурор, че предвид доказателствата е извършено изнасилване (вж. параграф 16 по-горе), срещу обвиняемия е внесен обвинителен акт за сексуален акт с лице на възраст под четиринадесет години, което представлява престъпление, наказуемо независимо от съгласието на жертвата.
Прокурорът установява и записва в обвинителния акт, че непосредствено преди сексуалния акт жертвата (жалбоподателката) „се отдръпва“, „преструва се, че спи“, „избутва ръцете на извършителя“ и „стиска краката си“ (вж. параграф 22 по-горе). Съдът вече подчерта значимостта на тълкуването на националните термини на изнасилване по такъв начин, че да обхващат всеки сексуален акт без съгласие (вж. М.Ч., цитирано по-горе, § 171) и че „разследването и неговите заключения следва да се концентрират върху въпроса за липсата на съгласие“ (вж. M.G.C , цитирано по-горе , § 72 с допълнителни препратки). 65. В настоящия случай обаче прокурорът не разглежда дали тези действия на жалбоподателката, отдръпване, преструване, че спи, избутване на извършителя и стискане на краката, са имали значение при дадените обстоятелства за предявените обвинения.
По сходен начин, той не е разгледал психическото състояние на жалбоподателката по време на нападението в светлината на психологическата експертиза (вж. параграф 14 по-горе), която стига до заключението, че тя е преживяла интензивен страх и уплаха, които са можели временно да блокират реакциите й, и че тя е избрала да замълчи, тъй като чувствата й на страх и срам са доминирали към момента на събитията (сравнение с М.Ч., цитирано по-горе, § 70). В допълнение, прокурорът не преценява цялостния контекст, факта, че жалбоподателката е ненавършило четиринадесет години момиче, гостенка в дома на близка приятелка, която също така е интимна приятелка на извършителя, че е спяла преди извършителят да започне сексуалния акт и че преди това не е имала никакви отношения с него.
66. Следователно прокурорът не разглежда по-конкретно дали действията на жалбоподателката и цялостният контекст показват липса на съгласие от нейна страна и дали следователно действията на извършителя биха могли да бъдат квалифицирани като изнасилване. Този пропуск е особено очевиден на фона на твърденията на адвоката на жалбоподателката, с които изрично се иска от властите да осъществят наказателно разследване за изнасилване (вж. параграф 20 по-горе) и първоначалното предложение на прокурора от по-долустоящата прокуратура (вж. параграф 16 по-горе). 67. Според Съда елементите, посочени в предходните параграфи, са достатъчни, за да се направи обосновано предположение, че жалбоподателката не е била съгласна със сексуалния акт и че случаят е изисквал разследване и обсъждане на възможността за повдигане на обвинение за изнасилване.
68. При постановяване на отказа за наказателно преследване за изнасилване, прокурорът от по-горната инстанция накратко отбелязва, че нито една от трите хипотези на чл. 152 от НК не се подкрепя от фактите и по-конкретно от показанията на самата жертва (вж. параграф 17 по-горе). Прокуратурата обаче не се ангажира с подходящо разглеждане на доказателствата, които сочат липса на съгласие, а именно възрастта на жалбоподателката, конкретните обстоятелства, при които се случва сексуалният акт, липсата на предходни отношения между жалбоподателката и Г.С., поведението на жалбоподателката по време на сексуалния акт и нейното поведение след инцидента. 69. Този пропуск – да бъдат разгледани съответните обстоятелства в цялостния контекст и националното законодателство да се тълкува по начин, който дефинира изнасилването като сексуален акт без съгласие – не е разгледан и поправен от първоинстанционния съд, пред който е разгледано делото.
Съдията-докладчик е имал правомощие да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора, ако установи пропуски в досъдебното производство, засягащи процесуалните права на жертвата (вж. параграф 42 по-горе). Също така първоинстанционният съд е бил наясно с молбата на адвоката на жалбоподателката извършителят да бъде преследван наказателно за изнасилване (вж. параграф 20 по-горе). 70. С оглед на горното, Съдът приема, че жалбоподателката достатъчно ясно е сезирала националните власти с оплакванията си и по-конкретно с исканията си случаят да бъде разследван за изнасилване. Съдът стига до това заключение, като по-конкретно взема предвид изискванията за правораздаване, което е съобразено със зачитане правата на децата, в случаите на дела за сексуално насилие (вж.
параграф 69 по-горе). Както бе отбелязано по-горе, докато производството като цяло е следвало да отговаря на изискванията за провеждане на ефективно разследване и наказателно преследване при подобни оплаквания, то нито прокуратурата, нито съдът са анализирали обстоятелствата на делото от гледна точка, съобразена с изискванията за зачитане правата на детето. В такива случаи трябва да се вземе предвид принципът за най-добрия интерес на детето и да се осигури провеждането на ефективно разследване и наказателно преследване, без това да засилва травмата на детето. В конкретните обстоятелства Съдът приема, че повдигнатото оплакване не може да бъде отхвърлено на основание, че жалбоподателката не се е възползвала от процесуалната възможност съгласно националното законодателство за присъединяване към производството като частен обвинител.
Така аргументът на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита следва да бъде отхвърлен. 71. С оглед на всичко гореизложено, Съдът намира, че както при сходното дело M.G.C. , цитирано по-горе, § 73, пропускът на прокуратурата и съда да вземат предвид съответните конкретни обстоятелства е резултат от това, че те не отдават голямо значение или изобщо не отдават значение на конкретната уязвимост на жалбоподателката като много млад човек и специалните психологически фактори при дела за изнасилване. Така, съответните национални власти не полагат специална грижа, изисквана от тях, за да изпълнят подходящо позитивните си задължения съгласно Конвенцията. 72. Горните съображения са достатъчни за Съда, за да стигне до заключението, без да изразява становище относно вината на извършителя, че е налице процесуално нарушение на чл.
3 и чл. 8 от Конвенцията.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
73. Член 41 от Конвенцията предвижда: „Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“ Вреди 74. Жалбоподателката претендира 12 700 евро неимуществени вреди. В подкрепа на искането си, тя посочва психическото си и емоционално състояние след нападението, самонараняването и електронната комуникация между майката на жалбоподателката и нейния адвокат, в която моли за препоръки за психологическа помощ за жалбоподателката. 75. Правителството оспорва иска на жалбоподателката, като го намира за необоснован и прекомерен.
76. Правителството подчертава още, че жалбоподателката не се възползва от възможността да подаде иск пред гражданските съдилища след приключването на наказателното производство. Деликтен иск, независимо дали е разгледан заедно с наказателното производство или отделно, е класическият начин за претендиране на вреди от частни лица в България. 77. Правителството изтъква още, че в други дела, по които Съдът констатира нарушение на задължението на държавата за ефективно разследване на твърдения за изнасилване, размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е бил по-нисък. 78. Съдът вече е приел, че по правило изискването за изчерпване на вътрешноправните средства за защита не се прилага при искове за справедливо обезщетение, отправени към Съда по чл.
41 (вж. например Barberà, Messegué and Jabardo v. Spain (чл. 50), 13 юни 1994 г., § 17, Серия A № 285 C; Jalloh v. Germany [ГК], № 54810/00, § 129, ЕСПЧ 2006-IX; и Diena and Ozoliņš v. Latvia , № 16657/03 , § 93, 12 юли 2007 г.). 79. В допълнение, Съдът отбелязва, че деликтния иск, за който говори Правителството, засяга потенциалното обезщетение от извършителя във връзка с това, за което е осъден от националните съдилища. От друга страна, установеното от Съда нарушение в настоящия случай е резултат от неизпълнението от държавата на нейното процесуално задължение за ефективно разследване съгласно чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията. Следователно, посоченото от Правителството производство не може да осигури обезщетение за установеното нарушение на Конвенцията.
80. Съдът приема, че жалбоподателката безспорно е понесла стрес в резултат, поне отчасти, на недостатъците в подхода на властите, установени в настоящия случай. Следователно Съдът й присъжда 12 700 евро за претърпените неимуществени вреди. Разходи и разноски 81. Жалбоподателката претендира още 1 780 евро разходи и разноски, направени пред Съда като адвокатски хонорари, и 90 евро като адвокатски хонорар във връзка с националното производство. 82. Правителството възразява срещу адвокатския хонорар и твърди, че е прекомерен. 83. Съгласно съдебната практика на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.
В настоящия случай, като взима предвид документите на свое разположение и горните критерии, Съдът приема, че е разумно да присъди сумата от 1 500 евро за разходи и разноски в производството пред Съда, плюс всички данъци, които могат да се начислят на жалбоподателката. Лихва за забава 84. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Присъединява към съществото възражението на Правителството относно неизчерпването на вътрешноправните средства за защита по отношение на оплакването на жалбоподателката по чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията; Обявява жалбата за допустима; Отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване и приема , че е налице нарушение на чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията в резултат на липсата на ефективно разследване на оплакването на жалбоподателката за изнасилване; Приема, (a) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл.
44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български левове по курса, валиден към датата на плащането: (i) 12 700 евро (дванадесет хиляди и седемстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди; (ii) 1 500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски; (b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта; Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателката за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 28 май 2020 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. Виктор Соловейчик Шифра О’Лиъри заместник-секретар на отделението председател